Кръст и спирала. Петна по хрониките
   
   
    Александър Розов (Alex Rozoff)
   
    (превод на български инж. Таньо Танев)
   
    Всяка история трябва да започне с нещо. Веднъж, вече в наше време, в една много древна страна, един приходящ задал на един местен аспирант-историк един въпрос по повод на един паметник, още по-древен отколкото самата страна. Чувайки отговора, човека произнесъл (много тихо) една дума, означаваща на един език крайна степен на неудовлетворение. Ето как в епохата на всеобщо смесване на културите се разпознават съотечествениците зад граница. Както се изяснило, той не бил съвсем съотечественик, просто руския за него бил един от родните езици. От обикновено любопитство аз някакси по естествен начин се включих в разговора. След час ние тримата стояхме в някаква подозрителна колиба, попийвахме вездесъщата холандска бира и обсъждахме някои "странности" в историята на приютилата ни за няколко дни древна страна. Постепено стана дума въобще за странностите на историята - от къде се появяват и (което не е маловажно) става ли тяхното появяване случайно или става по силата на нечии преднамерени действия. Ние веднага се уговорихме да разглеждаме като "странност" само тези събития, които първо са исторически достоверни и второ са съвършенно несъвместими с всякакви признати исторически концепции. Така се видя, че са чудни не толкова самите "странности", колкото ПРИЧИНИТЕ за упоритото нежелание на историците да забележат тяхното съществуване.
    Като пример моя нов познат тук посочи долмените. Това са грандиозни арки и галерии, изградени от естествени каменни плочи с тегло до 300 тона (!). Долмените се срещат в огромни количества по цялата планета в прилежащите до моретата територии. Само във Франция могат да се изброят повече от 4500. Кой и защо ги е строил е неизвестно, но първите долмени са построени най-малко 5000 хиляди години пр.н.е. (2000 години по-рано от египетските пирамиди). Какво казват по този повод признатите исторически концепции? Нищо не казват. Както каза моя нов познат - "хорово мълчат".
    Аспиранта-историк кимайки изрази своето съгласие и се поинтересува дали трябва да разбира събеседника си така, че долмените са единствената толкова крещяща несъобразност.
    В отговор на масата беше поставен кръгъл медальон, вътре в който стилизирани длани подържаха друг, по-малък кръг така, че той се докосваше до външния. Всичко заедно проличаше като че ли на древноегипетски анкх (кръст с примка -б.п. на български фигурата е известна като египетски или пилигримски кръст), като че ли на голямоглав човек, като че ли на водещо някъде нагоре гърло на тунел (после разбрах, че "слънце в дланите" закономерно предизвиква точно такива асоциации).
    "Финикийски защитен амулет - каза аспиранта, въртейки амулета в ръка - бил е популярен например 2000 години преди Христа. В наши дни такива неща могат да се купят на всеки средиземноморски пазар за пет долара."
    "Всичко е вярно, даже цената - каза моя нов познат - само две пояснения : не е финикийски, а олмекски и не е от Средиземноморието, а от Мексико"
    Аспиранта се замисли за кратко и предположи, че подобно изображение е архитип за всички най-древни народи както на Стария, така и на Новия свят.
    "Позицията е разбираема - последва отговор - В официалната история всички такива съвпадения са или фалшификат, или съвпадение, или случайност, или ние ги игнорираме. Кръстовете - архитип, пирамидите и лабиринтите - съвпадение, камъните на Ики - фалшификат, а долмените ги игнорираме. Ако историята изисква Америка да е открита от Колумб, а фактите не потвърждават тази теория - толкова по зле за фактите. Ако историята изисква цивилизацията да започне с Авраам, Христос и Мохамед, а тя е започнала доста по-рано - токова по зле за цивилизацията. Ние отрязваме от нея всичко излишно, изхвърляме го под смокинята, забравяме за винаги и откъсваме главата на всеки досадник, който се опита да ни го напомни"
    В хода на последващото обсъждане за пръв път чух от този човек за РЕТРОНИКА и за "ИЗКУСТВЕНО ИЗКЛЮЧВАНЕ" на СЪБИТИЯ, наричани ка работен жаргон "ПЕТНА".
    За самия човек аз няма да разказвам - доколкото му обещах при никакви обстоятелства да не го правя. Ще кажа само, че не е сред живите, а част от файловете с негови материали се оказаха в мое разпореждане под силата на обстоятелства, нямащи никакво значение за по-нататъчното повествование.
   
   
   
    1. Ретроника - прогнозиране на миналото
   
    И така ретрониката има работа с т.н. "изкуствено изключване на събития" или "петна" в историята.
    Основен постулат на ретрониката звучи така: "ако историците упорито не забелязват очевидно събитие от миналото, това означава, че разкриването на това събитие ще доведе до сериозни последствия в настоящето".
    От това има важно следствие: "някой винаги може да извлече изгода от разкриването на изключеното събитие".
    Освен това в ретрониката съществува постоянна работна хипотеза : "разкриването на едно изкуствено изключено събитие, като правило, води до появяването на едно или няколко вторично изключени събития".
    Може да се определи ретрониката като "метод за намиране на изкуствено изключени събития възстановяване на исторически следи от такива събития".
    Този метод не е нещо принципно ново. В добрата стара теория на шаха съществува аналогичен метод, наречен ретроанализ. По пътя на ретроанализа позицията на дъската се определя като:
    1.) Могла ли е позицията да възникне, ако началното разположение на фигурите и последващите им ходове са по правилата. Ако е можело - как именно, ако не - то в кой момент фигурите не са представени според правилата.
    2.) Може ли да се твърди, че в процеса на възникване на дадената позиция непременно е имало място за дефект на целта - т.е. някой от играчите е извършил ход, предварително насочен не за спечелване на играта, а за нещо друго.
    По такъв начин, ретрониката просто е приспособила методите на шахматния ретроанализ към последователности на исторически събития (по-точно за ОПИСВАНЕ на такива последователности, иначе наречени ХРОНИКИ).
    Изходно областа на използване на ретрониката обхваща интервал от време не повече от няколко века от текущия момент. Предполагаше се, че изкуственото изключване на събития от по-ранен исторически период е безсмислено: Тяхното наличие или отсъствие е практичеки безразлично за настоящето и представлява чисто академичен интерес. Много скоро обаче се изясни, че изкуственото изключване (или разкриване) на исторически събития от определен вид може съществено да влияе на съвременната човешка дейност дори след хиляди години.
    Преди всичко това касае събития, свързани с възникване на т.н. "СВЕТОВНИ РЕЛИГИИ" и обстоятелствата около това, как тези религии са станали световни (ако сме по-точни - ИМПЕРСКИ). Представянето на религиите в това им качество, както показват изводите от ретрониката , ВИНАГИ става по такъв начин, който в последствие се налага ГРИЖЛИВО ДА СЕ КРИЕ.
    Ние започваме с историята на зараждане и развитието на християнството като световна религия, определяща социалнота и културна специфика на дейноста на една трета от съвременното население на планетата (т.е. 2 милиарда човека). Забелязваме именно тази третина, която неселява най-развитите икономически страни - а следователно доминира във формирането на вектора на развитие на цивилизацията.
    Специално ще отбележа това, което ще бъде написано после, не е насочено към оскърбление на религиозните чувства на никого и на християните в частност.
    Във всеки случай ние ще дойдем до общосистемни закономерности и изводи, които засягат значително по-обширни области от човешки практики, отколкото каквато и да е религия или всички известни религии заедно.
    Работата е в това, че ретрониката (както и ретроанализа в шахмата), изследвайки това, как е вървяла играта до настоящия момент, може да помогне да се ориентираме в това, как играта ще продължи по-нататък. Още повече,може да се опитаме да определим защо играта ще продължи именно така и какво може да се направи, за да продължи иначе (ако разбира се може да се направи каквото и да е).
   
   
    2. Поглед към дебюта от ендшпила (поглед към началото от погледнато от към края)
   
    Повод за интересва на ретрониката към ранното християнство послужи стабилната и остра реакция на християнските църкви за всякакви изяснявания на исторически персонажи от I - III век, свързани с възникванито и установяването на вярата. Ето какво пише един от най-образованите теолози на XX век А. Мен: "На практика Вселената е могла да бъде създадена и устроена по всякакъв начин и от това кой от тях признават за най-вероятен, същността на религията не се променя. Съвсем иначе обаче стоят нещата с възникването на Църквата. Тук за християните изводите на науката не са безразлични, както и космологичните теории, защото Евангелието е неотделимо от личноста на Иисус Христос. Нека например, да бъде доказано, че Платон е мит, а неговите книги са написани от някой друг, това няма да нанесе вреда на платонизма като доктрина. Но когато от името на науката казват, че Иисус Назаретянина е измислен образ, то със самото това се стремят да разрушат цялата институция на Църквата." Получава се така, че гигантски обем научни и литературни трудове, обосноваващи християнството са само евтина бутафория. Иначе казано, учението към което се придържат 2 000 000 000 човека, по някакъв мистичен начин почти 2000 години се държи изключително на харизмата на своя покоен основател. Странно наистина? А ето още един цитат (от редакционната статия на официално църковно издание): "Въпроса за произхода на християнството напълно се разрешава от историческите свидетелства на Свещенните писания от Новия Завет, мъже апостолски, апологети, а също противници на християнството, и светски историци от I - III век, да не говорим за по-късните писатели". Да видим по какъв именно начин се решава този въпрос.
    Съществен принос в процеса на търсене на информация са разглежданите различни в т.ч. закрити източници - в частност малтийската библиотека на тамплиерите и вътешната библиотека на Ватикана (първата се счита за мит, за втората се говори, че е съвършено недостъпна за странични - макар тези твърдения да не отговарят на действителноста), а също и редица данни от частен характер. Използвайки обаче само тези от тях, които са намерили потвърждение в авторитетни, открити и общодостъпни източници на които ще бъдат давани препратки в текста.
    Напомняме: ретрониката има работа само с тези източници, достоверноста на които е проверена, призната и не предизвиква сериозни съмнения.
   
   
    3. Фокуса с кръста
   
    Съгласно църковната версия, в 312 г. първия християнски император Константин (Велики) спечелил битката за Рим под знака на кръста. Според легендата, някакво кръстообразно небесно знамение и пророчески сън (с личното участие на Иисус Христос) му предсказали малко преди битката да направи знаме във вид на кръст и да изобрази кръстове на щитовете на войниците си. Владетеля - конкурент - езичника Максенций, въпреки превъзходството си в жива сила, загубил битката и от това знаменателно събитие се води сметка на епохата на "легалното" християнство.
    Логиката в тази новела е не повече, отколкото в извесния разказ за барон Мюхаузен за изввличайки самия себе си от блатото за косите.
    Представете си опитен командир който пред решаващото сражение заповядва да се замени изпитаните бойни знамена и непонятния знак от две пръчки и да преработи това нещо на щита на всеки войник. Странно и неубедително.
    Още по-странно, ако се отчете, че кръста по това време не е символ на християнството. Точно обратното, християните считат кръста за знак на позора и смъртта (това е напълно логично, ако се помни колко християни са били разпънати в разни времена и по разни поводи). Това е признат исторически факт.
    При това наличието на кръст в качеството му на знаме и знак на щитовете на легионите на Константин - също е исторически факт. Налага се да предположим, че тези кръстове не са се появили преди решаващата битка, а доста по-рано, второ, означавали са за войните нещо важно, но нямащо отношение към християнството.
    Още един исторически факт: Константин никога не е бил християнин (счита се, че той е приел християнство преди смърта си в 337 г. , но за това няма обективни потвърждения). През целия си съзнателен живот се е придържал към култа "Sol Invictus" - "Непобедимото Слънце" (на който от II век се прекланяли всички императори на Рим и за които ще стане дума по-нататък).
    Логично би било предположението, че първия християнски император (така, както и кръстовете на легионите му) нямат отношение към християнството, но това противоречи на третия факт: От 313 г. до 337 г. Константин открито управлявал християнската църква в качеството си на велик понтифик - т.е. вурховен римски жрец (разбира се езически) и епископ - т.е. глава на църковната община (разбира се християнска).
    Първата длъжност му пруинадлежала като на император (съгласно указ от Октавиан от 12 г. пр.н.е. ), на втората той се назначил сам ("Вие сте епископи на вътрешните работи на църквата, а мен можете да наричате поставен от Бога епископ на външните работи" - от речта на Константин на закриването на Никейския събор, 325 г.) В това си качество (не е ясно кое от двете) той определял политиката на църквата и решавал църковните спорове (така в 316 г. той конфискувал църквата на последователите на епископ Донат). Той също така свиквал и възглавявал събори, в това число и Първи Вселенски Никейски събор в 325 г., на който заставил епископите да приемат единния Символ на вярата. Несъгласните били отлъчени от църквата и изпратени в изгнание, техните свещени книги - изгорени, а укривателите на книги - екзекутирани.
    Още един интересен исторически факт: Длъжноста велик понтифик се съхранила до сега, само че до 379 г. тя е принадлежала на императора, а после на римския епископ (т.е. на папите). За да не бъдем голословни, да се позовем на няколко документа на император Константин.
    313 г. Милански едикт: "Пристигайки в Медиолан, ние, Константин и Ликиний, се заехме с внимателно разглеждане на дела, водещи до обща полза и благо, и между другото разпоредени, или по-точно казано, преди всички разпоредени, сметнахме за необходимо да направим постановление, което ще запазва страха и благоговението към Бога, а именно сметнахме полезно да разрешим и на християните и на всички свободно да следват тази религия, която всеки желае, защото божественото и небесно Същество, както и да Го наричат, да бъде благосклонно към нас и към всичките ни поданици".
    313 г. От писмото на Константин до проконсула на Африка (по повод разкола на Донат) " Признавам, аз решително не считам за възможно да се гледа през пръсти на споровете и раздорите от този род. Те могат да предизвикат гнева на върховното Божество не само против рода човешки, но и против мен самия, владетеля на който е манната небесна е поверила всичко земно. Обаче не е мога да остана спокоен до тогава, докато всички поданици не започнат да въздават на Бога истинското преклонение, предписано от католическата вяра.
    321 г. Константин въвежда нов религиозен празник "достопочтен ден на слънцето". Този дeн - Неделя - на много от езиците по света до сега означава "ден на слънцето" (Sunday).
    324 г. От писмото на Константин до епископ на Александрия. "Самия Бог ми е свидетел, Помощника в моите дела и Спасителя на всички, че във всичките си действия се водих от две подбуди. Първо, аз предположих представите на всички хора за Божеството да се съединят в общ строй; Второ - да се върне предишния здрав организъм на империята, поразен като от някаква тежка болест. Поставяйки тази задача пред себе си, аз реших, осенен от тайната мисъл; другото аз бих се опитал да постигна със силата на оръжието. Аз разбирайки, че ако по моето душевно желание, установя общо съгласие в мислите между всички почитатели на Бога, то това ще донесе полза и за управлението на държавата, давайки му промяна, съответстваща на благочестивото разположение на всички."
    325 г. От символа на вярата (Credo), предложен от Константин и приет от Никейския събор: "Вярваме в единния Господ Иисус Христос, Сина Божий роден от Отца преди всички векове, Бог истинен, роден от Бог истински, единосъщен с Отца си."
    Достатъчен е бегъл поглед към представения фрагмент, за да намерим пълно отсъствие на връзка между изложеното и всяко канонично Евангелие на учението на Иисус от Назарет. В "credo" Иисус представлява не "син човешки", а вечна божествена същност, произлязла от самата себе си, както и самото "божествено и небесно Същество, както и да го наричат".
    Забележете, евангелието се превежда на латински едва през 405 г. По такъв начин основната особеност на християнството като държавна религия на Римската империяв IV в. (а в Европа до XVI в.) е било това, че населението е нямало понятие в какво (освен представеното по-горе "credo") се състои тази религия (б.п. - автора отново пропуска, че Европа не е само католическа, а православните българи и славяни освен, че са били масово грамотни са имали и преводи на родния си език, на всичко отгоре са имали наглоста да са в разцвет по време на "тъмните векове" за католическа Европа). Това положение устройвало всички (още повече в средновековна католическа Европа четенето на Евангелието и Библията се считало едва ли не за ерес) А сега да погледнем как се е развил втория етап на грандиозната афера.
   
   
    4. Прелюдия към аферата
   
    В I в.н.е. сред множеството разни учения от месиански и есхатологически (учение за края на света-б.п.) характер, възникнали в Сирия, Египет и Иудея в този период, се появило това, което в последствие ще нарекат христианство. Забележете "християнство" - това е термин от римски официални документи, а не самоназвание на учението (единно самоназвание, както и единно учение просто е нямало). Светоний (II в.) споменава, че император Клавдий (управлявал 41-54 г.н.е.), изгонил от Рим иудеите, които постоянно се "вълнували от ХРЕСТ". Кой или какво е означавала думата HREST остава загадка. Окултистите считат че са имали шпредвид "hrestos" (от гръцки - чист, добър), църковните тълкователи - че се имало в предвид "hristos" (от гръцки - намазан, помазан). И едното и другото са сухи умотворения в източници от II в. и многократно се срещат като HREST, HRIST и CREST, което вече не се превяежда. Още повече ако се раглеждат тези думи в контекста , например на написаното в 111 г. писмо от Плиний до император Траян, където се казва , че "те (християните) пеят химни на Христос, като на бог". А ето какво е написал в 132 г. император Адриан: "Египет... аз намерих абсолютно лекомислен, неустойчив, жаден за всякакви слухове. Тук тези които почитат Серапис се приемат за християни, а тези които се наричат епископи на Христа са предани на Серапис; няма нито един глава на иудейска синагога [archisynagogus Iudaeorum]самарянин или християнски презвитер, който да не е астролог, гадател, шарлатан; даже самия патриарх [ipse ille patriarcha], когато пребивава е Египет увлича едните към почитане на Серапис, другите - към Христа. Но техния общ бог са парите. Него го почитат и християни, и иудеи, и всички племена"
    Пояснение Серапис - това е синтетичен образ, съставен от два бога от най-древния пантеон на Баалбек - Хелиополис - бога на плодородието Озирис и слънчевия бог - бик Апис. Към историята на този пантеон тепърва ще се връщаме, а сега ще използваме типичния термин "християнство", имайки предвид еклектичната смес на древяни религии на изтока.
    До III в. християнството - е не повече от събирателно название за няколко асоциални секти с мъглява доктрина, примитивно управление и постоянни дразги между последователите си. Представени от малки общини на декласирани елементи (състоятелните християни са крайно малко, а образованите са просто единици), хрисвтиянството се презира от добропорядъчните граждани и няма сериозни исторически перспективи. Властите разглеждат християните, силотите и други подобни като криминални тайни общества (и не случайно - доколкото без тях не минава нито един антиимперски бунт). Особено е успяло христианството във връзка с бунтовете в Иудеа(доколкото властите не различават христианството от разните форми на иудейски екстремизъм).
    Междувремено имперската власт започва целенасочено търсене на религиозно учение, което може да изпълни консолидираща роля в условията на неминуема (заради присъединяването на не-римски провинции) интернационализация на империята. Съдейки по дошли до нас източници, за това сериозно се е замислял императорът Марк Аврелий (121-180 г., управление 161-180 г.), обаче той се опитва да ползваза това традиционната римска религия - и търпи неуспех, защото традиционните римски богове отдавна вече са били станали не обект на религиозно преклонение, а символи на държавата (като съвремения герб, флаг, химн). В качеството на собствена религия в Рим процъфтяват култове към разни богове (местни и вносни) - Исида, Митра, Деметра, Бакха, Зороастра, абстрактния Логос и т.н.т. - за всеки вкус. Но ролята на интернационална имперска обединителна религия не могат да изпълняват. На практика в ГОТОВ вид подходяща религия няма - но тя може да се СЪЗДАДЕ с подръчни средства. Първия който сериозно се е заел с тази задача вероятно е Септимий Север (146-211 г., управление 193-211 г.), родом от Картаген. Възможно е не малка роля да е изиграла и неговата жена - Юлиана Домна (родена примерно също от там), дъщеря на някой си Басиан, Жрец на Баал, тя много добре е разбирала от това , как от какво и защо се прави религия. Малко по-късно ще се докоснем с историята на Картаген, Баал и въобще историята на цивилизацията на Средиземноморието, а за сега продължаваме да разглеждаме II - III век.
    Считайки, че в 202 г. Септимий Север, след 9 години напълно толерантно отношение към христианите, организира гонения срещу тях. По-скоро, става дума не за гонения, а за дълбока реформация с неизбежна "чистка на редиците". Резултатите са следните:
    Вместо 52 годишния Климент Александрийски (познавач на Библията и фундаментуалната християнска традиция) глава на основната за християните Александрийска школа се издига 17 годишния (!) Ориген. Изглежда на Климент понятно му е било препоръчано да се одтегли, а на останалите лидери - да изберат за глава "когото трябва". По-малко сговорчивите лидери от тези или онези школи са билинезабавно екзекутирани (например Ириней Лионский) или порано или по-късно отстранени от работа над учението (например Тертулиан).
    Ориген с помощта на редица известни и неизвестни лица, стремително създава христианско богословие на гръцки език (и в традицията на елинската философия), включително терминология, принципа на католичност (интернационалност) на църквата и първата версия на "символа на вярата" (счита се че той лично е написал повече от 6000 произведения).
    "Наред с пишещите на гръцки автори безчислени съчинения по христианска философия с Ориген се появяват и първите латински христиански писатели... всички те били родени в римска Африка, където възникнал важен църковен център в Картаген и където бурно се развивала христианската философия и литература." (К.Куманецкий. История културьi Древней Греции и Рима)
    Разбира се такава маса "теологически продукт" на празно място не е можело да се образува. Имало е някакви достатъчно големи източници, откъдето Ориген и неговите "сътрудници" черпели идеи за своите съчинения. Това едва ли са били християнски източници - ако в този период те са съществували, то е било в минимален обем и неразбираема форма, както например посланията на апостол Павел (произхода на които впрочем остава под съмнение). Вероятно александрийските "творци на христианство" са се ползвали от значително по-древни източници - тези които ги е имало в Александрийската библиотека и които ние никога няма да видим - те са били изгорени в края на VI век.
    По-скоро, имено от тези източници възниква АБСОЛЮТНО НОВОТО христианство с ПРЕДВАРИТЕЛНО ЗАДАДЕНИ СВОЙСТВА.
    То рязко се отличава от сходните секти и учения (есеи, гностици,монтанити и др.), престанало е да бъде асоциално суеверие и става популярно, не само сред плебисцита, но и сред богатите и влиателни граждани и даже в армията. Едновремено всички НОВИ христиански общини в империята бързо се реорганизират в монархични епископати (т.е. възниква единообразната иерархична структура на христианската църква.)
    "Христос със цялата си власт и убедителност учеше за непобедимоста на Своето учение." (Ориген - За началата). Власт и убедителност е продемонстрирал самия император, назначавайки христиани на редица длъжности (в това число един на длъжност прокуратор), а християнка наел в качеството на кърмачка за своя син. Даже за най-тъпия чиновник станало ясно:"Непобедимото слънце", на което се кланял императора и "Непобедимото учение" на Христа - това примерно е едно и също: "Христос ... Слънце на възкресението, заченато пред утринната звезда и даващо живот с лъчите си"(приписва се на Климент Александрийски). Не е ли чудно, че гоненията срещу христианите се ПРЕКРАТЯВАТ за половин век.
    След Септимий Север, неговия син Каракала прави следващата стъпка в духа на имперския интернационализъм: издава едикт за равноправието на римляни и жители на имперски провинции.
    Кратка забележка преди да продължим: всичко казано до тук въобще не означава, че в края на II в. - началото на III в. е започнала реализация на таен план, разчетен за столетие напред, който би довел до оформянето на "реформирано христианство" като държавна имперска религия. По-скоро може да се каже, че е била направена първата крачка в тази посока, но забележителна крачка - доколкото от този момент христианската църква се възприема като ИМПЕРСКО ВЛАДЕНИЕ. Съответно всички следващи императори така са се отнасяли с нея - т.е. вземали са "кадрови решения", екзекутирали нелоялни служители, а на лоялните отдавали епископски длъжности.
   
   
    5. Съдбата на аферата
   
    Когато потомците на Септимий Север бездарно загубили власта (217 г.) и настанала епоха на военно-политически катаклизми, новата религия останала без надзор, незабавно потънала във вътрешни интриги и в същата 217 г. се разпаднала (разкол) на две фракции (едната оглавил Каликст, а другата Иполит).
    Разкола прекратил в 235 г. император Максимиан I (заслужил си славата на най-тъпия войнишки император на трона). Той даже не пожелал да види причините за безпорядъка, а просто изпратил лидерите на двете фракции в изгнание, заставяйки ги да се отрекат в полза на новия папа - Антера. Следващия период на безконтролна дейност на христианите довел в 249 г. до народни вълнения против тях в римска Африка.
    Край на това сложил Декий - още един войнишки императорна трона. Оглавявайки императорската власт, той незабавно (250 -251 г.) провел чистка сред служителите на Христа, ужасна с това, че "новите" христиани (за разлика от "изходните") били привикнали да бъдат в легално положение. Нелоялните лидери (включително папа Фабиан - като отговорен за безредиците) били екзекутирани, а последователите им масово се отрекли от вярата.
    След толкова чудовищния разгром, следващия император - Валериан без трудности възстановил контрола над христианството (прекратявайки поп силов път новатинския разкол на църквата), а неговия син - Галиен (управлявал 260-268 г.) официално отменил преследванията и върнал на христианите техните храмове. Той също, на базата на трудовете на философа Плотин, направил поредната идеологическа ревизия на христианството (несъгласните с това епископи били отстранени от длъжност). Някои историци предполагат, че ако Галиен е бил останал на власт още 10 години, той, а не Константин би завършил "имперската реформа" на църквата и би обявил държавния статут на христианството. Но Галиен загива, а христианството (както и цялата империя) заради военно-политически кризи в Галия и Месопотамия, пак остава безпризорно (без надзор).
    В 284 г. император става талантливия и жесток професионален военен Дион ( по известен като Диоклетиан). Потушавайки метежите на сепаратистите в провинциите, той въвежда режима на абсолютна монархия (доминат) и започва военно-феодална реформа. Увеличава данъците, реорганизира армията, възникват твърди административно-икономически структури на власта. След две години, оценяйки перспективата да воюва на два фронта (в Месопотамия и Галия), Деоклетиан поделя империята със съуправителя Максимиан. Възниква нещо от рода на конфедерация с центрове в Никомедия (богатия изток под управлението на Диоклетиан) и в Равена (дивия запад под управлението на Максимиан). Скоро единния център на имперската държавна власт трябва да бъде заменен от единната администрация на христианската църква (начело с императора), За да реализира това, в 303 г. била проведена довършителната "чистка" на христианите - с непременното признаване на абсолютния приоритет на култа към императора (на което напълно лоялния папа Марцелин веднага се съгласил). Всички нелоялни (в това число и подозираните в нелоялност) били безжалостно изтребени. Освен това били изгорени всички ПОДОЗРИТЕЛНИ КНИГИ ( това е свеж и конструктивен подход : не бива да останат даже следи от "неимперското христианство"). Диоклетиан е жесток, но умен политик. Той разбира, че от резултатите на такава акция той няма да може да се възползва - на него предстои да остане в историята на бъдещата христианска империя като отрицателен образ.
    Новия император трябва да се появи като войн-освободител и защитник на христианството. Тази роля е предназначена за Констанций Хлор - също талантлив военен. Самия Диоклетиан ПРЕДВАРИТЕЛНО обявил, че в 305 г. "излиза в оставка" (което и направил в определения срок). Мястото на владетел на Изтока заел Галерий - добър военен, но бездарен политик, на когото Диоклетиан приписал лъвския пай от отговорноста за гоненията на христианите през 303 и 307 г. ( в 311 г. Галерий ще разбере, че са го "използвали в тъмното" и ще отмени гоненията, но вече ще е късно). Запада бил даден на Констанций Хлор, който демонстративно се въздържал от жестоки антихристиански акции и изискване за формално потвърждаване на лоялност към империята. Практически всички христиани в управляваните от него Галия и Британия - това са неговите войници, а христианството им е много специфично - в него няма въобще нищо от изходното назорейско учение, за това има КРЪСТ - символ на древна религия и традиция на древни военни ордени. В 306 г. Констанций Хлор тежко заболял и скоро умрял, успявайки да предаде власта на сина си - Константин (също талантлив военен и изключително жесток човек).
    След 6 години Константин, на чело на галските легиони със знака на КРЪСТА на знамената и щитовете със щурм превзема Рим. След година пбявява христианството (това същото, с кръста и военната традиция) за "правилната" религия. Едновремено в Армения цар Тиридат III, марионетка на Рим, внезапно прекратява започнатите от него гонения на христиани и обявява христианството за държавна религия. Същия този процес се извършва стремително във всички провинции и страни - сателити на империята.
    В 325 г. Константин събира (докарва) около 300 епископа на Никейския събор и ги заставя да приемат все пак доста специфичното христианство. Майката на Константин, Елена, в тази година от приличие заминава за Иерусалим, където намира въздвижва някакъв кръст, за който се говори, че имал отношение към Иисус. Делото е довършено: старото христианство вече не съществува, неговите писмени източници нса унищожени, а тези които го подържат, подлежат на екзекуция като еретици. Има единствено правилно христианство - с кръст, стремеж към имперска експанзия и военно-диверсионни методиза тази експанзия. На такава църква смело може да се предаде управлението на зараждащата се нова империя - тези няма да изпуснат власта от ръцете си. Император Юлиан ( отстъпник ), опитващ се да оспори приоритета на църковната власт, загива в 363 г. в резултат на диверсия. В 391 г. практически напълно се унищожава Александрийската библиотека (а заедно с нея и всички писмени свидетелства за това, КАК и ОТ КАКВО е сътворено "католическото" христианство). През 406 г. в резултат на интриги е унищожен враждебния на Рим крал на вандалите Годегизил. Когато вожда на хуните Атила в 452 г. достигнал Рим с войската си, папа Лъв I по непонятен начин го заставил или убедил да се одтегли (някои считат, че се е състоялон изплащане на откуп, но по-скоро е станала някаква измама - Атила не би се задоволил с прост откуп, имайки възможност да разграби целия Рим). Следващ опит Атила не могъл да предприеме - в 453 г. бил ликвидиран от наемен убиец (вероятно бил отровен на собствената си сватба). Накрая в края на V и началото на VI в. възникват новите европейски христиански империи: на франки ( Хлодвиг I ) и брити ( Амвросий ). Тогава възниква и първия христиански военен орден ( 516 г. - кръглата маса на крал Артур ) и социално-политическия институт на рицарството (от немски ritter - конник ).
    Тези империи и военни ордени ( а съшо и вторичните държави - резултати от съюзи, конфликти и военни експанзии ) образуват общоизвестната история на средновековна христианска Европа - история на практически безпределното господство на католическата църква. Повече от 1000 години църквата определя културата и политиката, контролира науката и образованието, казано накратко, изпълнява функцията на тоталитарна свръхимперска власт. Дори сега христианската ( и особено католическата) църква оказва колосално влиание на световната политика. В икономическо-културната област католическия тоталитаризъм въвлече Европа в "тъмните векове", но от политическа гледна точка аферата с кръста и Христос се получи блестящо. Остава да си изясним, защо така се получи.{б.п. - автора отнова забравя, че освен католическо има и православно христианство, където по време на "тъмните векове" е имало 1000 години разцвет}
   
   
    6. Първи екперименти : 2000 години преди Христа
   
    XX в. пр.н.е., Египет. Върви активна търговия със страните от средиземноморието ( преди всичко с Крит и Финикия ). Предмети на критската култура, попадайки в Египет влиаят на светоусещането на местното население. От друга страна, финикийците заимстват елементи на египетската традиция. Става взаимопроникване на религии, смесват се помежду си сходни египетски и шумеро-финикойски култове.
    По тези времена фараоните са заети със строителство на "вертикалата на власта" - борбата с автономията на провинциите - номите и сепаратизманйа номарсите, към някои от тях фараона бил принуден да общува не със заповеди, а с молби.
    Как да не свържем това, че Сенусерт I развива култа към древните соларни (слънчеви) богове в Хелиополис - към историята на този град пак ще се върнем неведнъж. В резултат бурно се развива модернизирания култ на един от боговете на Хелиополис - Озирис. Съгласно концепцията на този култ, Озирис възкръснал от мъртвите и обещал на вярващите справедлив съд за деанията през живота им и вечен живот след смърата - без разлика в социалното им положение. Минава столетие и Сенусерт III без видими усилия обезвластява номарсите, на фона на новата културна концепция тяхната значимост паднало до толкова, че те загубили влияние. Сега конкуренция на фараоните за политическата власт представляват само жреците на официалния култ към Амон.
    В средата на XV в.пр.е. фараон Тутмос III в продължение на 17 военни къмпании установил господството на Египет над прилежащи територии, включително и над континентална Финикия. Империята станала полиетническа и поликултурна, в нея се влели нови хора - носители на "вносни" религиозно-политически възгледи, което не можело да остане без последствия. Едно от последствията станала някоя си Тия - симпатична девойка от не-царски род (съдейки по името, дори не египтенка, а финикийка). Внука на Тутмос - Аменхотеп III (1403 - 1367 г.пр.н.е.) встъпил с нея в брак, съвършено недопустим по династичните и религиозни правила (такова безобразие се случвало за първи път в историята на Египет). От жреците на Амон този брак, разбира се, не бил признат. Синът на Аменхотеп III и Тия - Аменхотеп IV сменил своето име на Ехнатон, а столицата пренесъл в специално построен за това град - Ахенатон.
    За разлика от реформите на Сенусерт, реформите на Ехнатон не успели: той бил убит в резултат на заговор на жреци, а установения от него култ - ликвидиран, а самия реформатор след смърта му наричали не иначе, а "престъпния Ехнатон".
    В какво се състоял култа на Атон и какво зависело от успеха или неуспеха (фактическия) на културно-религиозните реформи на Ехнатон? Атон "създавайки самия себе си" от първоначалния хаос се считал за творец на всичко съществуващо. Култа на Атон се наричал "Учение на Живота", а самия атон се изобразявал като слънчев диск с лъчи, завършващи с длани, държащи анкх (кръст с примка - б.п. египетски, пилигримски кръст). Това по мнението на египтолозите символизирало, че живота на хората, животните и растенията е даден от Атон. Присъствието на Атон се предполагало из цялата природа, във всеки предмет и живо същество. Анкх, като символ на безсмъртието (възможно и безсмъртието на душата), се среща на изображения, в сюжети свързани с преодоляването на телесната смърт. Култа към Атон бил не само религиозно, но и културно явление, тъй като в епохата на Ехнатон се появило светското (нерелигиозно, неканонично) изкуство - от реализма в живописта до любовната лирика в литературата. Извън-етничноста на Атон (като всеобщ извор на живота) логически обосновава взаимопроникването на културите на Египет и неговите провинции в Месопотамия и средиземноморието. Египтолога Дж.Х.Брестед нарекъл Ехнатон "първия предвестник на интернационализма в историята на човечеството". Възможно би било, ако Ехнатон бе успял да доведе делото си до край, именно Египет, а не Рим да бе станал център на бъдещата европейска цивилизация, но живота се разпоредил иначе.
    След убийството на Ехнатон и реставрацията на "родния" етнически култ към Амон, забелязващите се процеси на интеграция се прекратяват. Управляващия елит стремително деградира и попада под влияние на хетски владетели, започват безредици, а в XI в.пр.н.е. настъпва стремителен упадък. Впоследствие, както е известно, Египет бил грубо елинизиран от Александър Македонски и изхвърлен от международните политически състезания.
    Сега - историческа справка : ХЕЛИОПОЛ (БААЛБЕК) - град в Ливан, където от незапомнени времена се е намирал храма на шумеро-финикийския бог Баал (по-вярно, каквото е останало от храма)- поразява въображението не само на историците (даже приблизително не е известно кога е бил построен), но и на строителите (цокълът е построен от идеално пасващи се каменно блокове с тегло до 1000 тона). От XXV в.пр.н.е. от тук тръгват култове към соларните богове на Египет. Разрушената от земетресението, съпровождащо чудовищния взрив на вулкана Санторин в XV в.пр.н.е. горна част на зданието е била възстановена от Ехнатон в качеството на храм на Атон. В гръцки източници Баалбек фигурира като Хелиополис - градът на слънцето, а храма като посветен на Хелиос (после, в римския период - Юпитер).
    Още един любопитен факт: от XIV в.н.е. е известен митичния орден на розенкройцерите, съчетаващ някакво "първобитно" христианство със символа на кръста, спирално обгърнат от стеблото на роза. Този орден почита сред отците-основатели Тутмос III и Ехнатон. Връзката на розенкройцерите с фараоните, живели преди 3000 години преди нас е нещо доста съмнително, а този мотив съчетавщ кръст и спирала, както ще бъде доказано после има доста интересна история.
   
   
    7. История на кафената утайка
   
    Преди да се задълбочим в още по-дълбокото минало, да напомним общоприетата хронология на развитието на човечеството.
    Доисторическия период от гледна точка на съвремената история изглежда така: 60-30 х.г.пр.н.е. - среден палеолит, когато съвремения човек се разпространява по планетата и възниква палеоизкуство(към което после пак ще се върнем), после късен палеолит, който 12 х.г.пр.н.е. се сменя с мезолит. Интервала 5 - 3 х.г.пр.н.е. се отнася към неолита, а после започва енеолит - епоха на появяване на метални оръдия в древните цивилизации.
    На фона на доисторическия период обаче има една досадна несъобразност: 8 - 5 х.г.пр.н.е. (тоест в епохата на мезолита) в разни части на планетата се появяват загадъчни артефакти на древни цивилизации (грандиозни каменни съоръжения, образци на ранно слогово писмо и други подобни), с произхода на които особено не желае да се занимава съвремената сериозна история.
    После идва историческия период. 4 - 3 х.г.пр.н.е "внезапно" възникват древни цивилизации, с които съвременната сериозна история вече с удоволствие се занимава. Малко по-късно се появява (направо от нищото) и се разпространява древната писменост.
    Примерно в V в.пр.н.е. се появяват първите сериозни историци, описващи тези древни цивилизации, които възникнали 3000 г.пр.н.е. (на тези описания съвремените историци вярват). Те споменават за много по-древни цивилизации, съществували примерно 10 х.г.пр.н.е. (тези споменавания съвремените историци не вземат под внимание).
    И така, областа на повече или по-малко непрекъснато документирано минало завършва примерно в V в.пр.н.е., после се простира област на откъслечни документи. Тяхната интерпретация и датировка става по пътя на догадки, измислици и откровени спекулации (доколкото изгубени езици, на които са написани тези документи, както и пространствено - времевите понятийни ориентири, на които се позовават тези документи).
    Древния Египет и Месопотамия (XXX -X в.пр.н.е.) са описани само в гръцки (Платон, Солон, Херодот) и новоегипетски (Манефон) източници от V - III в.пр.н.е. и откъслечни библейски текстове от IX - VII в.пр.н.е., а в отделни фрагменти до XII в.пр.н.е.
    Древното средиземноморие (Финикия и Крит XXX - XIII в.пр.н.е.) е известно само по източници от VIII в.пр.н.е.(Омировия период).
    Описанията на древните цивилизации в централна Америка (XV - VIII в.пр.н.е.) са създадени от испански монаси от XVI век, които започнали своята "археологическа практика" с унищожаването на практически всички древни текстове.
    Древната история представлява някаква кафяна отайка, в която "сериозните" историци непозволено често виждат това, което им се иска. Разбира се, при това те НЕ виждат точно това, което НЕ им се иска да видят. А НЕ искат да видят на първо място ДЪЛБОКИТЕ ЛЪЖИ и ГРАНДИОЗНИТЕ НЕСЪОБРАЗНОСТИ в общата картина на древната история, за наличието на които свидетелствуват откъслечни, но напълно очевидни факти, неизкривени от по-късни тълкувания.
    'Сериозната' история предпочита с достойнство да игнорира подобни факти и "изкуствено да изключва" съответстващите на такива факти събития. Това е разбираемо: ВСЯКА версия, обясняваща такива факти и събития, ПРЕДВАРИТЕЛНО разрушава каноничната картина на древния свят, наложил се в "сериозната" история.
    По съвременни виждания, в епохата на мезолита на хората се полага да живеят на неголеми групи в пещери, да ловуват мамонти и да изпълняват магически танци около огъня. Понякога на тях (като поощрение) се разрешава да нарисуват някоя скала и да изрежат фигурка от кост. Но на тях НЕ СЕ РАЗРЕШАВА да владеят аритметика и писменост, да знаят астрономия, да правят редовно земеделие и да леят метали. Ха тях ОЩЕ ПОВЕЧЕ не им се разрешава да строят морски кораби, да чертаят карти в сферична проекция и да създават съоръжения с неизвестнопредназначение от каменни блокове с тегло по 1000 тона.
    Тук е необходимо да се забележи пълно отсъствие на дисциплина и задръжки при мезолитния контингент. Тези НАПЪЛНО СЪВРЕМЕННИ хора не пожелали 12 000 години да живеят като хипита, а после в авариен режим за няколко века да създадат всички известни огнища - т.н. "най-древни" цивилизации. Подтиквани от нездраво любопитство те дръзко и цинично са нарушили
   ВСИЧКИ установени за тях правила.
    Вместо това, да следват инструкциите, те, съдейки по всичко, преди повече от 10 хилядолетия пр.н.е. са усвоили мореплаването и лутайки се по цялата планета на нерегистрирани плавателни средства, създавайки проблеми на сериозната историческа наука в бъдещето.
    Започвайки от 8-мото хилядолетие пр.н.е. те започнали безотговорно да издигат където им падне еднотипни мегалтни постройки, украсявайки ги с еднакви надписи и изображения на еднотипни митични същества. Тези четеригранни пирамиди, колонади и каменни лабиринти в крайбрежната зона и до сега стоят в разни точки на планетата - от Британските острови до тихоокеанските архипелаги в южното полукълбо и от Индокитай и Средиземноморието до Централна Америка. Още по-зле, ползвайки се от пълна безнаказаност, неизвестните мегалитни изкопаеми нарисували карти на планетата, изобразяващи не само Америка (което само по себе си безобразие), но и Антарктида, макар и преди покриването с лед на антарктическото крайбрежие ( което въобще не се вързва с нищо, защото оледеняването завършва преди 6 - 10 хиляди години). В последващите векове от тези карти снемал копие всеки който не го мързи. От тях се ползвали египтяни, гърци, римляни, араби и средновековни европейци, а няколко копия правени в XVI век се пазят в няколко съвремени музеи и научни учреждения.Подробно иозследване на копия на картите бе направено в 1959 г. от Ч.Х.Хепгут (Кински колеж, Ню-Хемпшир, САЩ), след това допълнително от Р.В.Стрейчън (Масачусетски технологически институт), а в 1960 г. - от службата на техническото разузнаване ВВС на САЩ. Грешката е изключена - бреговите линии на Антрактида и Южна Америка са изобрасени в състоянието в което са били между 10-тото и 7-мото хилядолетие пр.н.е Тези, които се интересуват от историята ма "мезолитните" карти могат да намерят всички подробности в книгата на Ч.Х. Хепгут "Карти на древните морски крале". Ание ще преминем към прословутите финикийци, които са въвели тези карти в античната навигационна практика. Историческата наука е преминала през финикийците особено щателно. Историята на този удивителен народ е плътно покрита с петна на "изкуствено изключване" на събития. Причините за това са били много и работата не е само в древните карти.
   
   
   
    8. Нещо от морето
   
    В началото на VIII в.пр.н.е. на брега на Туниския залив изселници от най-древния финикийски град Тир основали Картаген. Той е един от последните центрове на разпространение на финикийската култура. В III в.пр.н.е. Картаген се сблъсква с друга процъфтяваща държава, имаща финикийски корени - Рим. В началото става съглашение за подялба на средиземноморието, после серия от войни и във II в.пр.н.е. както беше казано по-горе, император на Рим става картагенеца Септимий Север, женен за потомствена жрица на финикийския бог Баал.
    Впрочем всичко по реда си.
    Преди повече от 3000 г.пр.н.е. в Средиземноморието се появява изключително оригинална общност от хора - много по-къдно ше я нарекат Финикия - и мигновено ( по исторически мерки ) си обезпечава доминиращо положение в региона. Доминирането на Финикия се постигало основно с не военни методи (както е било прието по тези времена), а с културно-икономическа експанзия (както започнало да се прави в далеч по-късни времена).
    Какво имали финикийците, каквото са го нямали съседните им народи?
    Ето далеч не пълен списък : търговия (търговски сделки, пари, кредити,финанси), корабостроене и корабоводене, картография и морска навигация (в това число астрономическа), строителна механика и архитектура,фонетично писмо (азбука), геометрия и изчислитвлна математика, металургия, химия, стъклодувна технология.
    Какво знаем за Финикия?
    Финикия никога не е била централизирана държава. Всеки град се основавал като автономна колония и фактория, имал напълно автономно управление. Древни заселища основани около XXX в.пр.н.е. на северозточното крайбрежие на Средиземно море са - Тир, Сидон, Баалбек и Библ (на които е кръстена Библията). Съо така и колониите на островите Кипър, Крит и Малта. Начало на Критската цивилизация положила финикийската принцеса Европа, превосена на този остров от Баал - бик. Впоследствие критяните основали Троя, а троянците начело с Еней бягайки след воините с ахейците, основали Рим (а Баал-бик се трансформирал в Юпитер-бик, което, както ще покажем по-долу е напълно естествено).
    Търговските маршрути на финикийците обхващали почти цялото западно полукълбо (между другото, финикийците са ималипредстава за сферичноста на Земята). За мащабите на финикийската морска търговия може да се съдипо това, че в 2650 г.пр.н.е. град Библ по заявка на фараона Снофру доставил в Мемфис партида дървен материал за 40 кораба. По заявка на фараона Нехао, финикийците провели обследване на цялото африканско крайбрежие, обикаляйки целия континент по "часовниковата стрелка" - тръгвайки от Червено море и връщайки се през Гибралтарския пролив. Знаменития храм на Соломон в Йеросалим билпостроен от финикийци от Тир по образец на храма на Баал в Тир (от където били докарани и строителните материали).
    Финикийците основали фактории по цялото крайбрежие и всички острови на Средиземно море (в това число в Сицилия и на Гибралтар), През Индийския океан се добрали до Индия и Цейлон, Излязли в Атлантика и основали фактория на Британските острови. Съдейки по някои данни финикийците са се добрали и до централна Америка - в краен случай поне до олмекската култура, която използва финикийски мотиви, а отделни специалисти настояват за финикийски произход на някои склуптури и надписи в Перу и Мексико.
    Вътрешната политика на Финикия се принципно се отличавала от обкръжаващия я диспотизъм - гражданите били икономически независими от владетеля (в тези времена това е направо екзотика). Цялата външна политика била продължение на търговията. Финикийците воювали рядко (макар при необходимост да го правели качествено - както на море, така и по суша). Обикновено се договаряли - даже ако това струвалоповече пари - и печелели. Да се търгува под протекцията на Владетелите на съседните страни било по-изгодно, отколкото да се воюва с тях.
    В XV в.пр.н.е. Тир, Сидон, Малта, Крит и другите центрове на "морското общество" получили удър, от който не могло да се въстановят - изригването на Санторин, чудовищно даже по геологични мерки, разрушило практически всички пристанищни градове по средиземноморието. Както билоприето по тези времена, незабавно се започнало да бъдат ограбвани пострадалите от полудиви съседи и асоциални елементи. От този момент започва постепенна деградация, разсейване и разтваряне на финикийците в окръжаващите ги етноси. Макар и околните да са се радвали на залеза на "щастливата звезда" на Финикия, то било съвършено напразно. 250 години след санторинската катастрофа, гърмящата смес от бивши цивилизовани финикийци и бивши полудиви съседи се нахвърля върху източното средиземноморие. Света видял какво става когато технически знания попаднат в ръцете на войнствено настроени диваци. От цивилизациите поели върху себе си удъра на "морските народи" не е оцеляла НИТО ЕДНА. Градовете били изгорени, жителите -избити, имуществото-разграбено. Нещо останало от Египет, територията който се простирала в дълбочина на континента, но останалото "нещо" в XI в.пр.н.е. представлявало само по себе си жалка картинка. Впрочем това е съвсем друга история...
    И така, какво НЕ ни е известно за Финикия?
    Преди всичко не ни е известно нито какви са финикийците (асоциират ги с критяни, пеласги, филистимци, дардани и изобщо с който падне, нито как са изглеждали (има варианти от тъмнокожи симити-хамити до червенокоси североевропейци). Както се каза по-горе, даже най-древните финикийски градове - това са търговски фактории, а Финикия като такава е не е държава, а по-скоро търговска асоциация, аналогична на средновековния Ханзенски съюз. Що се отнася до финикийската наука, технология, религия и социално-икономическа организация, то по всички признаци, в момента на появяване на колониите в средиземноморието всичко това е съществувало. Иначе казано, изходния център на финикийската култура е много по-древен и се намира на друго място. Гръцките историци V-IV в.пр.н.е. говорят за далечната прародина на финикийците, но се затрудняват да подскажат географското й положение (някои казват Червено, други Черно море, трети - островите по Атлантика). Интересно, че в същия период (около 3000 г.пр.н.е.) аналогичен комплекс технологии се появява в Месопотамия, където митовете ясно казват за първоизточника - пръшълците идват от морето, но разбира се не Средиземно, а Еритрейско (т.е. от Персийския залив). подобни легенди има и в древен Китай, и в централна Америка.
    Що се отнася до финикийските литературни източници, то до нас не се е запазил НИТО ЕДИН от тях (което е мнофо странно за културата, дала писменоста на целия западен свят). В резултат всички сведения за финикийската култура, обичаите и даже външноста са основани на записките на египетските и еврейски жреци, произведенията на асирийските художници и компилациите на гръцките историци. В резултат на това няма дори единно мнение към коя раса са принадлежали финикийците.
    Също толкова мътно стоят нещата с Финикийската религия, дума за която ще стане по-късно.
   
   
    9. Експрес от Ваал до Христос
   
    Известно e че финикийците имали единен бог - Баал, Бел, Ваал (буквално - "господин", "стопанин"), алегорично "съзидаващо слънце" - извор на живот ( също така и създател на Космоса от Хаоса, традиционно персонифициран в образа на многоглаво чудовище). В този единен бог се съчетавали няколко функционални проявления със собствени имена : Молох - "наказващо" Слънце и Мелкарт - "странстващо" Слънце. Особена роля играела Астарта - Небе и алегорично "тъмно светило" - Луна, "женско отражение" на Баал (обезпечаващо неговитя/нейнитя митологичен произход от самия себе си в цикъла смърт-възкресение). Счита се че първите финикийски колонии (Крит, Малта) почитали преди всичко Астарта - прародителката, което било свързано с древния култ към Майката на Света, а Баал във вида на символичен слънчев бик представлявал допълващо божество. От всички тези образи на божества, също и кръста - кръстопът и спиралата - лабиринт, произлизат изключително интересни вярвания през палеолита, които ще разгледаме малко по-късно.
    Баал представлявал едновремено и соларен (кралски и войнишки) и хтонически (селскостопански) бог. Покрай това бил покровител на занаятите (преди всичко на мореплаването), така и на науката (включително на магията). такава конструкция на култа (политеизъм, вложен в монотеизма) осигурявала разумен социално-политически баланс. Толкова практичен поход към нещата осигурявал изключителна популярност и устойчивост на култа към Баал и неговите аналози. Именно за това древните деспотства в Египет и Месопотамия (а и възможно и по-древни неизвестни на съвременната наука държави) лесно са заимствали този култ в качеството му на основа за своите имперски религии.
    Символните атрибути на Баал -КРЪСТ (кръстовище) и СПИРАЛА (охлюв, лабиринт). Култовете, свързани с тази символика са известни от времената на палеолита, кръсто-спиралните изображения се срещат по цялата планета в палеолитните култури близки до морето (крайбрежието и островите). Плановете на лабиринти, построени в различни точки на планетата са сходни и представляват по самосебе си спирала около кръст в центъра. Аналогично изглеждат мандалите - култови геометрични конструкции в шаманизма, даоизма и будизма. Редуцираните варианти - египетския знак на Атон - "анкх" (кръст с примка), знака на Венера-Астарта и древноирландския знак на "търсенето" -"квест" (съчетание на кръст и кръг), индийската и иранска свастика (кръстоспирала), космогоничните символи на мексиканските маи, а също и споменатия в самото начало символ "слънце на дланта".
    От ритуалите свързани с този култ достоверно е известен само "танца с бика"- основно от критската живопис (следи от този ритуал са се запазили в съвременната корида). Предполага се, че лабиринта е графично фиксиран култов танц.
    Стилизирания кръстовиден топор "лабрис" (вид брадва-б.п.) - образ в центъра на лабиринта - е митичното оръжие на "слънчевия" или "светлия" бог (Баал, Митра, Зевс, Юпитер) и модния талисман (бронзово кръстче - лабрис носят на врата си критяните в XX в.пр.н.е., после римските легионери през II-III в.н.е., а от V-VI в. -"католическите" христиани). Култа на Баал (Ваал) бил разпространен по целия средиземноморски регион, аналогични култури - по цяла Евразия и Африка (а според някои данни - даже в Централна Америка). Доколкото беше казано по-горе, Баал - не е собствено име, а титла (наричайте ме просто - "стопанин"), в различните страни го наричали различно. например - Баал или Бел (Египет, Месопотамия, Финикия и Крит), Адон или Атон (Хети, Иудея, Египет), Ахура-Мазда, Майтрея и Митра (Иран, Индия), Крон и Зевс (Гърция), Сатурн и Юпитер (Рим), Белен (северна Европа) и т.н.т. Съответо и и "именните" функции на Баал в разните народи имат разни названия. Астарта е известна като: Исида, Иштар, Кибела, Рея, Деметра, Венера; Молох съотвено като: Сет, Абадон и Аполон; а Мелкарт като Тот, Прометей, Хермес и Меркурий.
    Римския култ към "Непобедимото Слънце" (към който се придържали всички императори от Септимий Север до Константин) е започнал от култа към Баал от сирийския град Долихен, възприеман от легионерите като еквивалент на Юпитер (Юпитер Долихенски).
    "Дълго преди официалното приемане на христианството управляващата върхушка на империята се стремяла към реорганизация на култовете, към въвеждането на единна държавна религия. За това, без съмнение е мислел Елагобал (218-222 г.), опитвайки се да утвърди в Рим култа към сирийския бог Ваал, почитан като Непобедимото Слънце ... и макар след убийството на Елагобал култа към Ваал да е бил изоставен, след няколко десетилетия в Рим преобладавала същата тенденция към утвърждаването на единна за всички религия, когато император Аврелиан (270-275 г.) отново въвел култа към Ваал като култ към Непобедимото слънце - върховен покровител на държавата." (К.Куманецкий. История культурьi Древнвй Греции и Рима).
    По-късно, когато на мода сред легионерите излязъл персийско-хакдейския митраизъм (където също присъства кръст, спирала и бик), Юпитер Долхенски започнал да се възприема като еквивалент на Митра. тогава в армията се появили митраистки братства ( ордени ) "войни на светлината" (от които в последствие възникнали христианските рицарски ордени).
    Обичая да се украсяват щитовете с кръстове (или критски либриси) се разпространява в III в. Тези кръстов виждаме и нащитовете на легионерите на Константин и на неговото знаме в битката за Рим в 312 г. (нали това знаме се е наричало "лабарум") лабиринта разбира се също никъде не се е загубил. В средновековните катедрални събори мозаечните лабиринтиса съществували като алегоричен "път до Йерусалим", който вярващия пропълзявал в молитва и на колене, което се считало за заместител (символично-б.п.) на поклоничество в Палестина.
    Изглежда, изхождайки от казаното по-горе, че историята на кръста-със-спиралата е трябвало да стане обект на подробни историко-културни изследвания. Н И Щ О П О Д О Б Н О ! Елементите на крито-финикийската религия са покрити с огромно "петно" - те се оказаали в областа на "изкуствено изключените събития". Съдейки по всичко, съвместните усилия на църковните иерарси и свтските владетели (разбира се с участието на историците) е бил извършен титаничен труд:
    Първо, били унищожени по възможност ВСИЧКИ първоизточници, техните по-късни копия и дори документи, съдържащи препратки към такива копия (а такива документи, разпръснати по средиземноморието за 3000 години съществуване на крито-финикийската култура, трябва да са се натрупали в огромни количества).
    Второ, за запълване на подозрителните празнини (на мястото на унищожените документи) били конструирани някакви "квазиизточници". От тях следва, че крито-финикийската религия е била отвратителна смес от сексуални извращения и жесток садизъм. особено е популярна новелата с изгарянето на живи новородени бебета, като основна форма на практикуване на култа.
    Трето, била наложена традиция, според коятоизследванията, свързани с култа на Баал и неговия произход, изглеждат неприлично и не си струва да се провеждат. За това от христианската теология била създадена цяла банда злобни демони с имена производни на Баал и Астарта (Ваал, Баел, Белиал, Велзевул, Астрот и т.п.) Фокуса се получил, рядко учен (и рядко инвеститор в наука) ще пожелае да получи репутация на сатанист.
    така изследванията на корените на цивилизацията били целенасочено дадени като откуп на псевдонауки като уфологията и теософията (които погребали остатъците от факти в океан шизофренични брътвежи). Наистина, любопитни моменти все пак се срещат - например, поклонението на трите влъхви - Балтасар, Мелхиор и Каспар - на младенеца-Христос. Най-първото изображение на влъхвите (я възможно и самата легенда) се е появило в IV в.н.е. в Медиолан, където Константин е издал знаменития си едикт за легализация на христианството. Група дейци на неформалната наука заяви, че изходните имена на "влъхвите" са : Баал-цезар, Мелкарт и Астарта. Може ли да се счита подобно съвпадение на имената за просто съвпадение, но и на най-древните запазили се рисунки, единия от трите "влъхви" е очевидно представен като жена. Да, небрежно е работел в VI век императорския департамент по религиите. Също и древните римляни. Срамота.
   
   
   
    10. Рецепта за супа от брадва.
   
    Както вече установихме, блестящата афера, започната от Септимий Север и Юлия Домна, и завършена век по-късно от Диоклетиан, Констанций Хлор и Константин не се е родила на празно място. Тези хора са стояли на плещите на по-ранни "конструктори на имперски религии" - в т.ч. Сенурсет и Ехнатон, за които вече стан дума по-горе - следователно, те са знаели КАКВО ТРЯБВА и КАКВО НЕ ТРЯБВА (или КАК не бива) да се прави.
    Те знаели, че трябва да се избягват сложните ритуали - народа обича прости ритуали. Те знаели, че не трябва да се заимства култ с установена жреческа йерархия - жреците ще ти се качат на главата. Те знаели, че не може да има общ бог за мъжете и жените, за бедните и богатите, за старите и младите. Дори разните социални групи не могат да имат общ бог : при селяните той е длъжен да бъде свързан със селскостопанския цикъл, при войниците - с оръжието и воинската традиция, при занаятчииите - със знанието на технологии, при търговците - с баланса от честност и хитрост, при моряците - с морето и късмета, при учените - с нещо абстрактно (от рода на същия "логос").
    Но, същевременно с това имперския бог е длъжен да бъде ЕДИНЕН бог, за който "няма разлика между йудей и елин, защото е един бог за всички" (приписва се на апостол Павел) - такъв е закона на древната магия : каквото отгоре, такова и отдолу, един господар на небето - един на земята.
    Бог е длъжен да бъде любящ и справедлив - иначе хората няма да се обърнат към него, но той е длъжен да бъде силен и строг - иначе няма да го уважават. Бог е длъжен да бъде разбираем и човечен - тогава хората могат да чувстват съпричастност към Неговите дела, но той е длъжен да бъде непознаваем, всемогъщ и всезнаещ по своята същност от висш порядък - иначе той няма да бъде възприеман като бог.
    Изхождайки от тези съображения, бог е длъжен да бъде едновремено и наш съвременик, и съществуващ преди началото на времената творец и стопанин (владетел) на вселената, за деанията на когото повествователства най-древната традиция. И със своята последователност той е длъжен да предложи дар - достоен за статута му - спасение и живот вечен. Разбира се, по законите на жанра, този дар се предлага при определени условия (определени от жреческата корпорация - църквата).
    От гледна точка на логиката, създаването на такава конструкция е принципно неразрешима задача съчетаваща диаметрално-противоположни свойства. Но логиката по начало няма отношение към религията. Религията е социално-психологичен феномен, а в социалната психология противоположностите често се сливат. Така в естетиката се сливат красотата и идеалното безобразие. Така в политиката грандиозната свинщина се възприема като недостижимо величие. Така и в религията пълния абсурд се слива с абсолютната истина.
    От гледна точка на социалната психология, всички предписани свойства е възможно да се съвместят. За това е необходимо да се съберат определен набор архитипове и да се допълнят с авторитетна митологична традиция и да се даде свобода на колективното въображение. А по-нататък общественото съзнание само ще "дорисува" необходимите подробности.
    Тук, не съвсем на време за авторите на аферата се появил ESUS HRIST или HREST или CREST, който вълнувал йудеите в 41-54 г. на когото пеели химни, като на бог в 111 г. и когото бъркали със Серапис в 132 г. Този на практика съвременик (появил се само преди 150-200 години ), за който при това не е известно нищо достоверно (в т.ч. и истинското му име). За това пък имакнига на Сибила и прочие пророчества, които указват период, близък до предполагаемата дата на неговото раждане, както във времената на идването на месията (спасителя, освободителя и пр.). Всичко останало (включително обещанието за спасение и живот вечен, умиращия и възкръсващия син на безименния бог, единосъщен с отца си и т.п.) вече ги има в концепцията на култа към Баал - Серапис. Фигурата на богомайката забележително съвпада с Астарта-Деметра (техните изображения лесно се бъркат и до сега). Кръста и спиралата - лабиринт (трансформираща се в Кръстен Път), направо се оказали закачени за ушите - тези авторитетни символи били бързо приети от всички добропорядъчни граждани.
    От група случайни хора, разбиращи Христос по-различно от имперската власт се наложило да се избавят - какво да се прави; Историята (а особено ТАКАВА история ) не се прави с бели ръкавици.
    На тяхно място се наложило да вербоват хора, меко казано, не особено порядъчни, които после често сменяли с още по-малко порядъчни. В резултат устойчивата част от негодници в църковната йерархия станала значително по-голяма, отколкото в нормалното общество - но това е вече обичайно за изпипаното държавно строителство.
    Така също се наложило да се отърват от "полуфабрикатите" - т.е. алтернативните концепции, разработени основно от Ориген и другарите му, на основата на недостигнали до нас първоизточници. Особено много проблеми възникнали с концепцията за страшния съд. Авторския колектив отначало взел за основа принципа на реинкарнация и едва в последствие, преосмислил и се преориентирал към царството небесно (Рай или Едем).
    Някои полуфабрикати са се съхранили до наши дни и се наричат апокрифи. В тях има всичко - будизъм, учението на Дао, упадъчни култове и даже палеолитния култ към Майката на Света, който още тогава е бил на над 40 000 (!) години. С общите корени на всички тези учения ще се заемем малко по-късно, а сега за да не бъдем голословни, ще цитираме няколко фрагмента:
   
    "Учениците му го питаха; те му казаха; Искаш ли ти, ние да постим, и как да се молим, да даваме милостиня и да се въздържаме от храна? Иисус казал: не лъжете, и тов което ненавиждате, не го правете ... Иисус казал: Ако вие постите, ще породите грях в себе си, и , ако се молите, ще бъдете осъдени, и ако дадете милостиня ще причините зло на душата си. Иисус казал: Може би хората си мислят, че аз съм дошъл да дам мир на света, и те не знаят, че аз съм дошъл да хвърля света в раделение, огън, меч, война ... Учениците казали на Иисус: кажи ни какъв ще бъде края ни. Иисус казал: Открихте ли началото на началата, за да търсите края? Там където е началото, там ще бъде и края. Блажен този, който стои в началото: и той ще види края, и не ще вкуси смърта. Иисус казал: Блажен този, който е бил преди това, като конник ... Небеса, както и Земята , ще се сгъне пред вас, и този, който е по-жив от живия, не ще види смирта. Обаче ... Този, който е намерил самия себе си - света не е достоен за него ... " (Евангелие от Тома).
   
    "Светлина и тъмнина, живот и смърт, право и криво - това са братя едно на друго. Те не бива да се делят едно от друго. За това и добри - не добри, лоши - не лоши, и живот - не живот, и смърт - не смърт. За това всеки ще бъде разкъсан в основата си от началото. Но тези, които са извисени над света; неразкъсани, вечни ... Някои казваха, че Мария заченала от Светия Дух. Те се заблуждават. Това което казват те не го знаят. Кога (е било, е станало) жена да зачене от жена?" (Евангелие от Филип)
   
    "Вашата Майка е във вас и вие сте във нея. Тя ви носи: дава ви живот. Именно тя ви е дала вашето тяло и ще дойде ден, когато вие ще го върнете отново на нея. Щастливи ще бъдете, идвайки да познаете нея и нейното царство, ако приемете ангелите на вашата Майка и се подчините на нейните закони. Силата на нашата Майка превъзхожда всичко ... Аз ви говоря самата истина. Човек е син на Земната Майка и именно от нея Сина Човек получава цялото свое тяло, както тялото на новороденото се ражда от лоното на майка си. Истина ви казвам, вие сте едно с Земната Майка - тя е във вас и вие сте в нвя. От нея сте се родили, в нея живеете и в нея ще се върнете отново. ... Казвам ви, ако не следвате законите на своята Майка, то по никакъв начин няма да избегнете смърта. Този който се придържа към законите на своята Майка, него самата Майка така ще го държи ... Ако Майка ви ви е дала рождение и тя ви подуржа в живота ... Щастлив този който обича Майка си и който мирно се е прислонил до гърдите й. майката ви обича, даже когато се отвръщате от нея. И колко повече ще ви обича когато отново се обърнете към нея. Истина ви казвам неизмеримо голяма е нейната любов, по-виока от планинските върхове, по-дълбока от морските дълбини. Тези които обичат Майка си, тя никога не ги изоставя ... Ако аз имам пророчески дар и зная всички тайни и притежавам цялата мъдрост и вяра имам мощна като ураган, който планини мести, но любов нямам - то аз съм нищо. И ако раздам всичко, което имам, за да нахраня бедните и дам целия си огън, получен от моя Отец, но любов нямам, няма полза за мене от това никаква. Любовта е търпелива, любовта е добра. Любовта не завижда, не сътворява зло, не се гордее, не познава грубост и корист, не бърза да се гневи, не замисля глупости, не се радва на неправдата, а се наслаждава на истината. Любовта всичко покрива, на всичко вярва, винаги се надява, любовта всичко понася, никога не свършва, даже ако всички езици замлъкнат и всяко знание изчезне." (Евангелие от Есеев)
   
    Силно! Просто едно от друго по-добри, събират ви очите! Но, съгласете се, на ТАКИВА евангелия имперска религия няма как да построиш.
    Разбира се, при подобни обстоятелства се наложило да се избавят не само от самите апокрифи, но и от първоизточниците - всички библиотеки по древното средиземноморие били изгорени, включително и Александрийската, където се пазели повече от милион ръкописи. Историята не търпи свидетели на мръсни дела - дори и мълчаливи свидетели. Да си дойдем на думата: книгите се оказали толкова много, че христианските йерарси от IV в. така и не могли да се справят с тази задача до край. В VIII в. им "помагали" да се справят с тази задача йерарсите на исляма (втората по численост от съвремените религии). На тях с нещо тя също им пречела - интересно с какво? Не ли с произхода на кръсто-спиралните символи на ранния ислям? Изглежда основателите на христианството не били самотни в навика си да присвояват елементи на древни системи, да ги изкревят и обръщат в своя полза.
    Най-смешното е това, че и най-древните религии на Баалбек-Хелиополис са били приготвени по същата рецепта за "супа от брадва" (в която както е известно има всичко, каквото ви попадне , освен брадва). просто са направили тази баалбекска супа няколко хилядолетия по-рано от йеросалимската. От какво са я приготвили - това вече е особен разговор.
   
   
    11. Реконструкция на първоизточниците.
   
    В търсене на най-древни религиозни системи ние сме принудени да прекрачим далеч зад тази критична граница, където историята като че ли я няма - в тъй наречените доисторически времена. Има само "обекти на палеоизкуство" - изображения. Започвайки от епохата на средния палеолит (60-50 х.г.пр.н.е.), те се появяват навсякъде - в предмети от бита, на скалите, просто на земята - изложения от камъни. Те са плоски, релефни, обемни - каквито ви се иска. изображения на зверове, хора, ловни сцени, абстрактни символи и фантастични същества, орнаменти и лабиринти, стилизирани женски фигурки и портрети с художествена точност предаващи дори изражението на очите. Не рядко това са цели "картинни галерии" - множество изображения, свързани в обща идея. Създателите на тези изображения много малко са се отличавали от нас - просто са живели няколко десетки хиляди години преди нас. Те също са се сблъсквали с някакви си проблеми и няка си са ги решавали (или не са ги решавали), всеки ден и час са вършели някакъв съзнателен ( или несъзнателен) избор от множество алтернативи. Те също са мечтали и обичали, радвали са се и са се огорчавали. Те също са изпадали във възторг от обкръжаващия ги свят, а нещо в него категорично не им се е харесвало.
    И разбира се, те са си задавали въпроса: откъде и защо аз съм дошъл на този свят и къде ще отида след него, когато му дойде времето? това не е само метафизически, а и чисто ПРАКТИЧЕСКИ въпрос - от отговора зависи всяка постановка на личностните цели. Една е работата, ако живота е кратък период от първото проплакване на бебето до дима на погребалната клада, а "от" и салед "до" няма НИЩО. Съвсем друга работа е, ако ТАМ има нещо (какво именно е друг въпрос).
    Метафизичните представи от тази епоха (наричани обикновено магизъм или пра-шаманизъм) може да се реконструират по пътя на съпоставяне на култури от палеолита и мезолита със съвремените архаични култури по сходни артефакти и мотиви от ритуални изображения. Метода е много логичен и изключително ефективен, но при едно условие: за да го използваме, трябва достатъчно добре да познаваме съвремените архаични култури.
    В средата на XX в. историците представяли вярванията на австралийските аборигени, индианците и евенките като крайно примитивно преклонение пред идоли. Съответно, тези представи пренасяли и на метафизиката на палеолита. Когато на В.Ларичев била показана аналогията между "картинната галерия" на горния палеолит и структурата на най-древния пантеон на Баалбек - Хелиополис (за който вече стана дума), това било възприето като куриоз. Когато числото на откритите мегалитни паметници на мезолитната архитектура (долмени, менгири, кромлехи) само в една приатлантическа Европа надхвърлило 50 000 (!), "сериозната" история запазила гробно мълчание.
    Окончателния крах на "историческите" виждания за "доисторическата" епоха настъпил заради мъничка статуетка на бременна жена хипертрофирали бедра и гърди. Такива статуетки, наречени от някого с лека ръка "палеонтологичеки Венери" е намерено безбройно множество. "Сериозната" история ги определила като нещо, свързано с примитивни суеверия от палеонтологическия матриархат. Това обаче не попречило на културолозите от XX в. да се захванат с палеонтологичните Венери на сериозно - и скоро било доказано, че тези неугледни трогателни фигурки са централен символ в т.н. култ на Майката на Света - невероятно древна проторелогия, разпространена по цялата планета в периода ориентировъчно от 40-тото до 10-тото хилядолетие пр.н.е. За тоси култ вече споменахмевъв връзка с апокрифното Евнгелие. "Сериозната" историческа картина на "примитивните пурвобитни суеверия" се преобърна, когато беше намерено поразително сходство между култа към Майката на Света и учението за Безначалния Дао (Тао). Това учение се формирало в началото на 3-тото хилядолетие пр.н.е. (за основател се счита митичния владетел Хуан-ди) и има достигнали до нас писмени източници - Книгата на промените "и цин" (приписва се на Фу Си 3-то хилядолетие пр.н.е.) и книгата "Дао де цзин" (приписва се на Лао Дзъ, VI-V в пр.н.е.). В трудовете на Е.М.Чен "Tao as a Great Mother and the Influence of Mothery Love in Shaping of Chinese Philosophy"("Дао като Веиката Майка и влианието на майчината любов върху формирането на китайската философия") публикувано в History of Religion 1974 г. , се декларира едва ли не идентичност на Дао и Майката на Света. Други автори (М.Елиът, М.Томпсън, Е.Торчинов) макар и не толкова радикални, но също указват сходство на тези мирозрения до степен на смесване.
    "Нямащи име - начало на Небето и Земята, аз го наричам "Майка на всички неща"(Дао Де Цзин, стих 1) Има вещ, коятоне е възниканла от Хаоса, тя не е била родена от Небето и Земята. такава пуста и такава безмълвна. Съществува сам по себе си и няма за нея ни кончина , ни край. Нейното действие присъства във всичко, не се изтощава, за това може да се нарече [майка на всички вещи] . Аз не я зная по име, хората я наричат [Път](Дао), но според мен, по-добре да се нарича [Великото]. Веикото означава Изплъзващото се, Убягващото означава Най-Дълбоко, Най-Дълбокото означава Неизтощимо в Превръщанията си". (Дао де Цзин, стих 25)
    "Палеонтологичната Венера" се съпровожда също тилкова древно изображение на стилизиран бик или човек с глава на бик (наречен, пак така с лека ръка "рогат бог") ... Образа на "рогатия бог", символизиращ в частност слънцето и плодородието (да си спомним финикийския Баал), по естествен начин се асоциира с втория компонент на дуалистичнат концепция на Дао - естественото организиращо начало "Де".
    "Всичко произхожда от Дао и всичко расте благодарение на силата Де, благодарение на нея придобива форма, става вещ, благодарение на нея завършва своя път, придобива свое значение." (Дао Де Цзин, стих 51). "Усъвършенстването на Де е всепобеждаващо. Всепобеждавщотото има неизчерпаемасила." (Дао Де Цзин, стих 59).
    Ето че се добрахме до коренната точка. Дуализма на Вечното Небе и Непобедимото Слънце на Астарта и Баал, Хаоса и Логоса. Дуалистичното единство на Спиралата и Кръста, Лабиринта и Кръстопътя, Дао и Де. Коментарите както се казва са излишни, но продължението поставя въпроси - учението на Дао и култа към Майката на Света са разделени от 7000 години, които са били запълнени с нещо. С какво именно станало ясно, когато са се появили сериозни работи по анализ на най-древните магически (пра-шамански) космогонични системи, а в културологията се появила представата за тъй нареченото "време на съновиденията".
    "Времето на съновиденията - това е термин на австралийските аборигени, използващ се за обозначаване на митолологичните времена. Това време, когато хората са едва слезли на земята, силата на шаманите и героите е била подобна на силата на боговете, хората са се намирали на върха на своето животоусещане. Обаче скоро хората забравили всичките си магически знания и били обречени на болести и тежък труд. Възникването на шаманизма се свързва с идването на Първия Шаман, който дал на хората забравеното от тях знание да проникват в екзотеричните техники и другите области на реалноста. Предполагаема времева рамка - горния палеолит. Изначално шаманизма бил чисто практическо занятие, което предполагало изцеление на телесни и физически болести, общение с духове и божествени същества. По-късно към това се присъединява (като пряко следствие от практиката) пътешествие в други сфери на реалноста, възниква шаманска космология, която предполага крайно единство на всичко съществуващо в единно цяло. (Поне, Великия Дух, Гитчи Маниту). Тази безгранична сила била женска по природа (култове на Майките и Майката) и представлявала източник и творец на всичко существуващо." (М.Елиът Шаманизъм).
    При такива обстоятелства да се говори за примитивност на мирозрението и вярванията на късния палеолит и мезолита вече е просто неприлично. Но и това не е всичко. Около 1970 г. от сблъсъка на археологията, културологията, лингвистиката и кибернетиката се роди нова дисциплина - палеолингвистиката. "Картинните галерии" на горния палеолит и "палеотекстовете" на мезолита може да се приемат за графични изрази, сюжети илио даже новели, където "образите-понятия" представни на изображението, изпълняват роля на думи. Задачата да се "преведат" такива фрази или новели е подобна на задачата за превод на древно йероглифно (пиктографско или идеографско) писмо.
    Има доста разпространен в мезолитното изкуство (и многократно описан от археолозите) сюжет, свързан с изображението на река, по течението на която се преселват хората след физическата си смърт, за да продължат там същия стил на деятелност, както и приживе. На историците нито за миг не им възникна мисълта да разглеждат този сюжет като символически (за какъв символизъм може да се говори - нали вярванията на доисторическите хора са длъжни да бъдат примитивни). При това символа на Реката като Вселена, съдържаща множество светове, обаче е еднакъв с култа както с култа на Майката на Света, така и с учението за Безначалния Дао: "Течението на Дао е подобно на велика река, имаща множество ръкави, които се простират навсякъде. Благодарение на това съществата се раждат и не умират" (Дао Де Цзин, стих 34).
    С развитието на теорията на знаковите системи и компютърните технологии разшифровката на идеографските сюжети се превърна едва ли не в техническа задача - стига да има достатъчен обем информация за анализ. В палеолингвистиката говорят за превода на идеографското писмо от 8-мото хилядолетие пр.н.е. като на напъно рутинна практика ("картинни галерии", а по-точно "палеотекстове" от този период са се съхранили в голямо множество ).
    Разшифровката в началото се представя във вид на стрелки и унифицирани пиктограми (обозначаващи отделни понятия и образи), а после получената схема се интерпретира в няколко варианта на повече или по-малко "четивен" текст на съвременен език. Разбира се, такива интерпретации са много приблизителни, както впрочем и интерпретации на текстове от древен Египет, Шумер, Крит, Китай, а още повече от Ютакан.
    Реконструкции на паметници с идеографско писмо, по определение могат да бъдат само приблизителни, затова тези паметници са по-малко подложени на преднамерени изкривявания (идеографския текст има вътрешна многосвързаност, изпълняваща в някаква степен функция на защита от добавки). Култовите текстове, написани на арамейско или гръцко (т.е. фонетично) писмо са били изродени от преписвачи до пълна неузнаваемост. Литературни паметници на даоизма (написани на с китайско йероглифно писмо), макар че също са преписвани (прерисувани) многократно, са дошли до нас съхранявайки в общи черти изходната мирогледна концепция. Впрочем, не толкова "изходната", а заимстваната от предшестващата мезолитна култура, за която ще стане дума.
   
   
    12. Кръстовище на Светове
   
    Ориентировъчно от 12-тото до 6-тото хилядолетие пр.н.е. (т.е. в течение на цялата епоха на мезолита), по протяжение на бреговата линия на атлантическия и тихоокеанския басейн (включително басейните на средиземноморието и другите вътрешни морета на Евразия) се е разпространила някаква единна култура или в краен случай няколко много близки една към друга култури. Основната ивица на нейното разпространение лежи в северното полукълбо между 30 и 60 градуса северна ширина в Европа и Африка и 10 -30 градуса северна ширина в Азия и Америка, грубо повтаряша конфигурацията на древния океан Тетис, съществувал преди милиони години. Съвпадението се оказало случайно (следи на тази култура били намерени и на други места - в това число и по островите на южното полукълбо), а работното название "културата тетис" - остана. Впрочем, лабиринти с кръст в центъра, символа "слънце в дланните", а по-късно - долмените са характерни за тази култура.
    Едни смятат, че центъра на културата тетис е бил някакъв архипелаг в Атлантика, други посочват Антрактида, която по тези времена е била напълно подходящ за живеене континент. Мнозина предполагат, че този център е идентичен с легендарната Атлантида (която съгласно Платон е колонизирала средиземноморието примерно в 10-тото хилядолетие пр.н.е.). Изобщо, положението на центъра (както и на Атлантида - ако въобще е съществувала) със сигурност не е известно.
    С голяма увереност може да се съди за технологичното развитие на културата тетис. Комплекса дотъпни за културата тетис знания в областа на математиката, механиката, архитектурата, астрономията, навигацията, мореплаването, химията и металургията, съответстват на нивото на Западна Европа от XVII-XVIII в.н.е. (иначе никак не можем да си обясним наличието на "мезолитни" карти и други артефакти, за които стана дума).
    В това впрочем няма нищо чудно, след "тъмните векове" европейската цивилизация едва към XVII-XVIII в. е въстановила социално - културното ниво на гръцките полиси от V в.пр.н.е., а това пък ниво на свой ред било въстановено след други "тъмни векове", които последвали след разрушаването на Крито-Микенската цивилизация в XIII в.пр.н.е.
    Към произхода на "тъмните векове" (имащи пряко отношение към имперските религии въобще и христианството в частност) мние пак ще се върнем, а сега да кажем че времето на разцвет на културата тетис почти точно се разполага в интересуващия ни период между култа към "Майката на Света" и култа към Безначалния Дао.
    Мирогледната концепция на културата тетис (в реконстроирана към съвремения език форма) изглежда така:
    "Случило се така, че Някой е създал множество светове и човека, за да оцени всеки от световете. [Само] човек може във всеки свят да намери чудесното, да определя какво е в излишък и кое не достига.
    Човек живее в един свят, [а после] попада в място наречено Кръстопътя. там се пресичат световете и човек се среща с Някой, който е създал света. От Кръстопътя човек попада в [друг] свят. Там ще бъде по-малко [от илишното] и повече [от недостигащото]. Възможно е, [такъв свят да се окаже за него] по-добър, възможно е да е по-лош, но този свят ще бъде нов и чудесното в него ще бъде ново. От този свят човек [отново] попада в Кръстопътя.
    Така човек събира спомени/видения за чудесното в различните светове и когато/където той сам [става] източник на чудесното, [започвайки] да създава светове.
    Тогава на него [са необходими] тези, които могат да ги оценят, които могат във всеки свят да намират чудесното и да определят какво е излишно и кое в недостиг. Нима не заради това се случи така, че Някой съдаде множество светове и човек, който да оцени всеки от световете?". (Кодекс Тетис, ранен мезолит).
    Не е трудно да се забележи, че тази концепция има много общо с Дао Де Цзин, но съдържа и редица разлики.
   
    КОНЦЕПЦИЯ ЗА ТВОРЕЦА
    Някой-на-Кръстопътя от "кодекса тетис" също като Безначалния Дао "който няма име ... има облик, какъвто няма, съществува, без да е материален, Кръг в кръг в него се въртят, а вещи там никакви няма." (Дао Де Цзин, стих 14) Някой-на-Кръстовището, както и Безначалния Дао, не изисква от човека нищо: "Небето/Дао и Земята не притежават човеколюбие и предоставят на всички същества възможноста да живеят собствения си живот" (Дао Де Цзин, стих 5) Те не съдят своите творения, а само дават възможност за живот на всеки по своя си ум и своята си воля: "Висшия владетел, той дарява със съзнание всички свои подвалстни. Но при това не се стреми да ги облагодетелства или да ги възнагради. Не се стреми да внуши страх към себе си."(Дао Де Цзин, стих 17). Съгласно двете учения, такъв е универсалния принцип на действие на всеки "правилен" творец: "Този, към който се стичат всички същества, но Който не счита себе си за техен стопанин, може да се нарече [достигнал великия]". (Дао Де Цзин, стих 34)
   
    КОНЦЕПЦИЯ ЗА БЕЗСМЪРТИЕТО
    За мирозрението на културата тетис, както и за мирозрението на даоистите смърта е проста условност. "Раждането - това е изход, смърта - това е вход ... този , който умее да овладява живота - не се бои ... Това произхожда от това, че за него няма смърт" (Дао Де цзин, стих 50). Смърта се възприема като естествен механизъм за пътешествия между световете - и не повече от това. "Когато делото е завършено, човек [е длъжен] дасе отстрани"(Дао Де Цзин, стих 9). Да излиза от един свят и се появява в друг е така нормално за човек, както да заспива вечерта на единия ден и да се събужда сутринта на другия. "Достигайки успех в делата, аз минавам нататък, и всички безчислени световеразкриват пред мен същността си." (Дао Де Цзин, стих 17)
   
    КОНЦЕПЦИЯ НА ЕТИКАТА
    За двете учения етиката е атрибут на независимоста на личноста. "Правилната" етика не може да бъде наложена отвън. Тя се създава само от самата личност и само за себе си. "Този, който сляпо вярва, той не знае, този, който вижда сам, не вярва сляпо." (Дао Де Цзин, стих 17). Общението между всички индивиди извън (унифицираната) етика винаги е порочно. Такава "етика за всички" не може да породи нищо, освен уродство и зло. "Когато всички в Поднебесната разберат, кое е прекрасното - това е прекрасно, тогава и възниква безобразието. Когато всички разберат кое е добро - това е добро, тогава и възниква злото." (Дао Де Цзин, стих 2).
   
    КОНЦЕПЦИЯ НА ЦЕЛИТЕ
    На фона на общата космогония и общата космогонична концепция, между двете учедния съществува сериозно различие в определянето на целите. Ако пътя на Дао - това е пътя на естествения отказ от желания, знания и действия, то пътя на Кръстопътя - обратно, това е път на осъзнаване на желанията и осъзнаване на действията в съответствие с индивидуалната етична доктрина.
    Ако пътя на дао за човека довежда до сливане с Безначалния Дао, то пътя на Кръстопътя предполага трансформация на човека в самостоятелен Някой-на-Кръстопътя, също така сътворяващ светове населващ ги с разумни същества.
    При човека и Безначалния Дао не може да има общ интерес. При всеки човек и Някой-на-Кръстопътя общ интерес има - това е търсенето на чудесното, което може да бъде извършено само ОТВЪТРЕ в световете (т.е. е принципно недостъпно за създателя).
    Впрочем, това различие, видимо има по-късен произход. Следи от изходното учение (сходно с "кодекса тетис") се проследява в целия текст на "Дао Де Цзин": "Да видим чудото в чудесното - ето ключа към всички тайни на света"(Дао Де Цзин, стих 1). "Да създаваш и да не присвояваш - ето какво се нарича най-дълбоко Де"(Дао Де Цзин, стих 1). "Дао е свободен от лични пристрастия и той винаги съдейства на истинния човек"(Дао Де Цзин, стих 79).
    Изходното учение, съдейки по всичко, съдържа доктрината на активното съразмерно действие. Целите на такова действие са били креативни (творчески) и само личностни (самостоятелно установени, а не предписани отвън). Да рискуваме да предположим, че организиращата творческа сила Де в изходното учение е била НЕ СВОЙСТВЕНА на "истинния човек", а тъждествена на неговата същност. Концепцията на тъждественост на вселенската креативна сила (Брахмана) и индивидуалната същност (Атмана) на всяко разумно съществосе съдържа и в индийските Упанишади (също, както и източниците на даоизма, записани в интервала XXX - VI в.пр.н.е.) Съответно, в Упанишада в явен вид присъства доктрината за принципната неунищожимост (безсмъртие) на разумните същества и за веригата на техните прераждания.
    Впрочем, мие малко се отвлякохме по аналогии. За "Кодекса тетис" може да се говори още дълго, но главното вече беше казано.
    Търсенето на чудесното - като най-интересно занимание, следване на естественото - като най-разумен начин на живот и спокойното отношение към смърта - като към преход на ново място. Кратка представа, но достатъчна, за да разберем, защо нашите симпатични предшественици в епохата на мезолита безстрашно са пресичли океани, разпространявали култура и цивилизована търговия, търсели са законите на движението на звездите и са създавали удивителни произведения на изкуството.
    Възниква напълно логичния въпрос: какво е попречило на тези хора спокойно да развиват своята цивилизация? В 8-мото хилядолетие пр.н.е. културата тетис се намирала на нивото на Европа от XVII-XVIII век. За да открият парната машина им оставало само да протегнат ръка, а до електроенергетиката и електрическите връзки им оставали по-малко от два века. От гледна точка на здравия разум, дори развивайки се 10 пъти по-бавно (макар да няма никакви предпоставки за забавяне), тази култура би достигнала нивото XX-XXI век по-рано от възникването на първите известни на нас империи в Междуречието и Египет. Съответно цялата история би тръгнала по съвсем друг път. Още повече, въпреки здравия разум, нищо подобно не се случило и видимо в това има определена закономерност.
   
   
   
    13. Империята като социална уродливост
   
    Работата е в това, че нашия здрав разум е свикнал на непрекъснатия прогрес, който вече продължава 500 години. На нас ни се струва, че винаги е било така и (това е особено важно), че така че БЪДЕ завинаги. нас активно ни убеждаваят в това историците, политиците и религиозните дейци. Ето така нас ни лъжат. Така не е било винаги. Като минимум три пъти човечесвтвото е правило културен (научен, хуманитарен) пробив и е стояло на прага на технологичния пробив. Първия път - в т.н. епоха на мезолита 9 - 7 хилядолетие пр.н.е. Втори път - в епохата на разцвета на древния изток (Египет, Крит, Шумер) - XXVIII - XVI в. пр.н.е. Трети път - в епохата на гръко-римската античност VII - I в. пр.н.е. Като минимум три пъти човечеството се е плъзвало (сривало) назад, до състояние на почти животинско подивяване. Последното сриване (свързано с разпада на античноста и утвърждаване на христиански империи) историческата памет е съхранила в подробности.
    Ние знаем, че населението на Рим за 300 години се е съкатило 10 (!) пъти, а болшинството други антични градове въобще са обезлюдели. Излишно е да се говори, че европейската цивилизация (заедно с нейната икономика, наука и прочие култура) е изчезнала практически напълно. Същтото това става през този период и в други страни. Например цивилизацията на Китай за 200 години напълно деградирала, а населението се съкратило 5 (!) пъти. От цивилизациите на близкия изток не останало ВЪОБЩЕ НИЩО (освен носталгични спомени), а цивилизациите на централна Америка се разложили дотолкова, че в XVI в. били стремително завладяни и разграбени от двеста изпаднали европейски разбойници.
    Сега, започвайки примерно от XVII в., ние наблюдаваме четвъртия опит на човечеството. Това, че този път е извършен не само културен, но и технологичен пробив, съвършено не изключва възможностите за нов срив. Ние просто не познаваме механизмите на разрушение на цивилизациите, при това не знаем "по принцип" (не знаем и не искаме да знаем). Материал за изследване има повече от достатъчно, но историците по силата на наложилата се социално-политическа практика на практика НЕ ЖЕЛАЯТ да се занимават с този оскърбяващ човешкото достойнство въпрос. При тези условия съвършено не е изключено, ако не ние, то нашите деца или внуци да имат съмнителното удоволствие да се убедят в способноста на високотехнологичната цивилизация да се разпада не по-зле от другите (преди нея).
    За да обясним защо такъв изход е напълно реален, ще се наложи да се върнем къмисторията на аферата с христианството и да отговорим на простия въпрос: защо за стабилизация на държавата изведнъж е потрябвала специална религия?
    Нито на градовете-фактории на Финикия, нито на полисите на Елада, нито на републиканския Рим такава "обслужваща религия" не е била нужна - тяхната социална система се е опирала на традицията (която е включвала традиционната религия - но само като факултативен елемент) и здравия разум. Тези две неща са били напълно достатъчни за стабилност.
    Когато Александър Македонски създал империя, веднага му се наложило да се заеме с търсене на такава религия. Той не живял дълго, за това от неговите търсения останал само историческия анекдот за опита му за официално обожествяване (на който обществото на Елада дружно и лаконично отговорило "ако Александър желае да е бог - нека да бъде такъв"). Интересно какво би станало с чувството им за хумор, ако царя-завоевател би поискал същото нещо, явявайки се ЛИЧНО начело на въоръжен отряд? Има подозрение, че той би бил обожествен моментално и без всякакви шеги, а в средиземноморието би възникнало ново деспотство по персийски образец. В краен случай в Рим през I в. н.е. император Калигула се самообожествил при пълното и безпрекословно съгласие на сената. Идеята преживяла и следващите императори на Рим, в качеството си на "божествени" ставали самостоятелни обекти на религиозн култ. Практиката обаче показала, че от живи хора (дори да са императори) се получават не особено качествени богове. Качествения бог не трябва да изглежда като тъпо пияно животно - защото в такъв вид той (а значи и империята) едва ли ще се ползва с уважение. Още повече, той не трябва да боледува и умира, като обикновен човек - доколкото заедно с него боледува и умира империята.
    Както помним, цялото хрумване с христианството като че ли е било насочено към създаването на ползваща се с всеобщо уважение консолидираща религия. Както знаем трика с всеобщото уважение успял, но виж империята вместо да се консолидира, за по-малко от столетие се превърнала в междуконтинентална помия.
    Въобще има интересна закономерност: ако за да се обоснове своето съществуване някаква социална система изисква специална религия (идеология, учение), това означава, че тази социална система ВЕЧЕ се е изживяла. Още повече, за сметка на дейноста на религиозните институти, обслужващи такава система, тя може да просъществува векове (Европа до XVIII в. не е могла да се освободи от католическата римска теокрация, а наследството на ислямския халифат до сега генерира източници на религиозни войни по целия юг на Евразия).
    Цената на такова посмъртно съществуване на отживели социални системи е неизмерима - масово следване на противоестествени етични идеали, продиктувани от "обслужващата религия".
    Резултата е винаги един - деградация на културата във всичките му проявления.
    Има и още една закономерност: НИТО ЕДНА империя не е минала без обслужваща религия. Иначе казано, всяка империя е мъртвородена конструкция, а нейното съществуване е противоестествено и разрушително за обществото.
    Официалната история приписва на империите несвойствени за тях заслуги в прогреса на цивилизацията. Така се счита, доколкото изобилието обикновено идва с разцвета на империите, а при разпада настъпва икономическо бедствие. В този случай става инверсия (б.п. - преобръщане) на причина и следствие. Просто империята, като плесен, възниква там, където има от какво да се облажи и загива тогава, когато хранещата среда се изчепва. На практика всички прогресивни пробиви на човечеството са свързани с неимперски периоди. Додинастичен Египет, Финикия, Шумер - няма империи и за това има прогрес. Възникват древните империи - прогреса свършва и започва разпад. Елада и републиканския Рим - няма империи, има прогрес. Рим става империя - прогреса свършва и Европа се потапя в кошмар за петнадесет века - докато империите (вече вторични) не започват да се разпадат. Там, където се разпаднат или се трансформират в нещо по-свястно (например в конституционни монархии) възникват огнища на прогрес.
    Там където империите се запазват прогрес няма. Там където става рецидив на империи - прогреса спира, а страните "рецидивисти" отпадат от цивилизационния процес. Например, радикално-имперската Япония през първата половина на XX в. е била застояло блато. След страшното поражение през Втората световна война страните победителки напълно демонтират имперската социална конструкция. Минават някакви си 30 години и Япония стремително въстановява разрушеното си стопанство и излиза на лидерски позиции в световния научно-технически прогрес. Минава още малко време, някаква част от имперската конструкция е въстановена и "икономическото чудо" мигновено свършва.
    Така или иначе, към кря на XX в. виждаме свят, в развитата част на който голямата част от тези мъртвородени социални конструкции е разрушена. Резултата е колосален цоволизационен скок. Но можем ли да твърдим, че XX в. е приключил с "имперската болест" завинаги или дори за дълъг исторически период от време?
    За съжаление НЕ. Тъкмо обратно, възможно е именно сега ние да сме много близо до реставрацията на империи в една или друга форма, при това именно в икономически най-развитите страни. Както вече се каза по-рано, основното свойство на империите е да възникват там, където неимперското общество е създало максимален излишък на ресурси и потенциал за развитие.
    Империята, бидейки уродлива и нежизнеспособна поради родилни дефекти на човешкия модел на социално поведение, може да съществува само на ефекта на инерцията. Тя умее да прави само две операции: да граби и да прахосва (при това да харчи бездарно). Тя не създава нищо освен апарат за насилие и не произвежда нищо, освен насилие, а когато инерцията свършва - империята умира заедно с цивилизацията и с порядъчна част от своите поданици.
    Вече са създадени прототипи на тези структури, които постепено и тихо закриват очите на всички неимперски институти - до определен момент никой (или почти никой) нищо не забелязва.
    Вече са видни контурите на механизмите на новата имперса власт и са разбираеми новите имперски доктрини - ако те с нещо се различават от старите, то не е към по-добрата страна.
    Вече са готови моделите на новите имперски митове и религии, които убедително обосновават, защо империята представлява най-хуманната система, обезпечаваща социално благоденствие. "Съпреживяването на политическия мит - това е първото необходимо условие за легитимизация в масовото съзнание на институтите на власта ... Именно за това различните управляващи елити и се опитваха през всички векове да рекламират или насаждат общозадължителни митологии (голяма част с религиозна украса), защото в случай на успех на такава реклама правото на тези елити на власт се легитимираше като дадено свише." (В.С.Полосин Миф, религия, государство).
    Ето за тези модели говорим ние, доколкото, ако ги няма - никаква империя (нистара, ни нова) не би просъществувала и няколко десетилетия, а човечеството не би се занимавало на всеки няколко века с разнищването на митологичното наследство на тези империи.
   
   
    14. Имперския мит, като колективно извращение
   
    Ние привикнахме към това, че мита - това е нещо мило и като че ли безвредно, от рода на Мечо Пух и Палечка, Действително, колко хора са чели в детството си "Митове на древна гърция" и нищо лошо не се е случило с тях. Да разбира се! С любителите на телевизионни командоси и компютърни "стрелци" също не се случва нищо лошо. Съвсем друга работа е, ако такива любители в реалния живот започне да ги преследва всякаква здравеняшка паплач с картечница в едната ръка и моторна резачка в другата. Точно така, съвсем друга е работата, ако мита не е приказка за живота на древните елини, а социална конструкция на реалния живот. Такъв мит може да е страшно нещо - по-страшно от тълпа "терминатори", "хищници" и всякакви екранни демони. Тях, в краен случай можеш да ги унищожиш, а мита е неуязвим. От тях, в края на краищата може и да избягаш, а от мита не можеш. Той е на всякъде - от случайния разговор до новинарската емисия, от конституцията до булевардния роман. Мита е страшен с това, че може ДА СПИРА ВРЕМЕТО. Митологичното общество - това е маса хора, която от ден в ден се занимава с ПОВТОРЕНИЕ. Централната идея на мита, както и на мирозрението е: ТАКА СА ПРАВЕЛИ НАШИТЕ ПРЕДЦИ - ТАКА ПРАВИМ И НИЕ. Социалния мит предписва на "дадените предци" модели за всички значими действия - работа, учение, почивка, секс, възпитаване на деца, управление на домашното стопанство, стоки за потребление и разпореждане с пари, човешко общение, усвояване на наука, религиозни направления и даже умирането.
    Изходно митовете са възникнали в първобитната община - и са били безспорно полезни (митологичната традиция предавала от поколение на поколение технологичните приьоми и въобще полезните за живота правила). Да се живее в такава "първобитна" митологична община може би било скучно за съвременния човек, но в краен случай не би било противно. Мнозина намират определем шарм (мистика) в оразмерен по свои си логичен порядък живот.
    Друга работа е митилогия, която никога не е имала ПОЛЕЗНА за човека предистория. Митология, опираща се на ФАЛШИВА традиция. Такава митология по същността си е безкрайно повторение на действия, които НЯКОГА са бибили полезни и смислени за бита, но ПРЕДНАМЕРЕНО безсмислени действия, които НИКОГА не са били полезни. Ето такъв мит е вече явно и отвратително извращение, насилващо човешката природа.
    Имперската митология не може да има истинска митологична традиция - доколкото в първобитната епоха (когато такива традиции са се натрупвали) империи просто не е имало. Още повече, имперската митология не може да съдържа нещо полезно в битово отношение - доколкото с битови въпроси империята не се занимава. особено ако това е "световна империя" (т.е. много голямо, непонятно, но от битова гледна точка никому ненужно нещо).
    "На световния тип империи най-много им съотвества и религиозно-политически тип митология, най-често изключитено радикална и тотално-принудителна: месианска или социал-романтична утопия"(В.С.Полосин Миф,религия,государство).
    Пришествието на Месия ПО ОПРЕДЕЛЕНИЕ не може да бъде редовно възпроизвеждано (това в края на краищата не е печене на курабийки, а уникално явление) - но, превърнало се в основа на мита, то Е ПРИНУДЕНО да стане такова. Мита е ДЛЪЖЕН редовно да повтаря (актуализира) своята основа - иначе нямада бъде мит и няма да може да изпълнява свойствената за мит функция на социално регулиране. Това вече е чудовищен абсурд, но най-лошото предстои. Мита изисква ДЕТАЙЛНО възпроизвеждане на ЦЯЛАТА си основа - т.е. цялата история на пришествието на Месия (от раждането до гибелта). Така в христианските църви се появяват кошмарните в своя реализъм изображения на екзекуцията на кръста. Още повече, митологичния сюжет е длъжен да се повтаря при личното участие на вярващите и към кошмарното изображение се прибавя колективното символично изяждане на жертвата (евхаристия): "ако не ядете Плът от Сина Човешки и не пиете Кръв от Него, то няма да имате в себе си живот."(Евангелие от Йоан. 6,53). Но и това не е всичко - в църквите се появяват части от мъртви тела на праведници (за мита е желателно да има видимо присъствие на велики предци). На всякакво друго обществено място, където има деца, наличието на подобни изображения, действия и предмети се счита за недопустимо (и напълно логично), но цикличното пространство-време на митовете не признава никаква логика,никакви прличия и никакъв здрав разум. Забележете, в другите имперски религии работите не стоят по-добре. Така на ислямския празник Шахсей-Вахсей вярващите си нанасят ритуални рани с нож, а ритуалното обрязване в краен случай присъства дори в две имперски религии - в иудаизма и в исляма. Впрочем в имперската религия на инките, казват че било още по-зле - човешките жертвоприношения и ритуалния канибализъм са се изпълнявали напълно натурално ...
    От всичко казано следва простия извод: първата жертва на империята става всичко разумно и човешко в това учение, което е нарочено да стане имперска религия. Искрено съжалявам, че имперските елити се стараят да избират за тази цел най-красивите учения и стремително ги съсипват. Дори най-симпатичните божества, ставайки обект на имперско поклонение се превръщат в капризни, опсни и отмъстителни чудовища.
    Основните формо на поведение на тези чудовища - ГНЯВ божий и следващо след него ВЪЗМЕЗДИЕ божие, което настига хората ако не приживе, то след неизбежната СМЪРТ. Човек не е повече от РАБ божий, постоянно изпитващ СТРАХ божий и длъжен не само да СЛУЖИ на господ, но и да го ОБИЧА повече от всичките си роднини и близки: "Който обича баща си или майка си , повече от Мене, не е достоен за Мене. Който обича сина си или дъщеря си, повече от Мене, не е достоен за Мене"(Евангелие от Матей. 10,37). Всякакво друго поведение на човек е ГРЯХ, след който неизбежно следват ГНЯВ и ВЪЗМЕЗДИЕ.
    Homo Sapiens -човек разумен се превръща в Homo Servus - човек служебен, човек не просто хванат в робство, но ПРЕДНАЗНАЧЕН за робство (както лопатата е предназначена за изринване на пръст). Човек не разполага с живота си и дори няма право по своя воля да се самоубие, доколкото по същност той е чуждо (господарско) имущество, за самоволното унищожение на което ще бъде наказан след смърта си.
    Да забележим: в това христианство изключително детайлно е описан Ада (като изложба на целия средновековен арсенал за разпити), рая изглежда крайно удобно (има мек климат, добра храна, не трябва да се работи и никой никого не обижда -това е всичко). Иначе казано, наградата за служене е само правото на вечно съществуване в качеството на някаква разновидност на декоративно домашно животинче (като хамстер или морско свинче).
    Разбира се, с вътрешния свят на човека, изповядващ ТАКИВА религии, нищо добро просто не може да стане. Светогледа и етиката в такива условия деградират до съвършено безсмислено състояние. Те се трансформират в нелепи умозрителни конструкции и правила, елементарно пречещи на хората да живеят.
    Човек изповядващ имперска религия не ЖИВЕЕ, а СЛУЖИ (не е важно на кого - империята, църквата, корпорацията, тоталитарна секта, партия и въобще на всеки негодник, който има наглоста да му се качи на главата).
    Служене - това е официалното църковно название нажизнената практика на обрацовия вярващ.
    Защо човек прави това? Правилния въпрос е не "защо", а "за какво". Служенето - по същество е възпроизвеждане на митологичния цикъл на месианството (макар и фалшиво) не признава здравия разум и не изисква разумни цели за извършваните действия.
    "Разказват за един ученик, когото попитали, как си представя Бога. Той отговорил, че, доколкото разбира, Бог - това е "такава личност, която постоянно следи, дали някой не живее за свое удоволствие, и когато Той забележи такъв, то веднага се намесва, за да му попречи". Боя се, че имено втакъв дух разбират много хора думата "морал": това, което ни пречи да получим удоволствие". (К.С.Луис, Просто христианство)
   
    Разбира се, Луис го поразило такова разбиране на детето на основата на религията и морала. Има и още: това много напомня края на приказката за голия крал, когато детето със своята детска непосредственост (защото не са го научили да лъже или поне да мълчи), с една фраза разрушило най-скъпо струващия имперски мит. "Мамо! А краля ...". Изобщо знаем края.
    Луис (както и много христиани от "ново време"), с цялия си устрем започват да обясняват, че не, ама въобще не е така. Че морала пречи да се правят ВРЕДНИ постъпки. Че хората са такива тъпи същества, че ако не им се забрани да вземат от земята "коришки" или да хапнат "фашкии" от пясъка, те задължително ще започнат да го правят, нанасяйки непоправими вреди на своето здраве. Дори е чудно как са преживели сто хиляди години без такива ПОЛЕЗНИ забрани ( или "коришките" тогава още не са се появили или "фашкии" не са се образували в потенциално опасни количества).
    Обидно е да се гледа, как съвсем не лош човек се мъчи, опитвайки се да докаже абсурдното. Момчето е било право: краля действително е бил гол, а съвременния морал действително съществува за това, за да попречи на хората да получат удоволствие. Тива е напълно закономерно, ако си спомним, че морала - това въобще не е елемент от мирогледа на индивида, тъкмо обратно, форма на насилие над неговия мироглед.
    Морала представлява по себе си не повече от способ за НОРМАТИВНО РЕГУЛИРАНЕ на дейноста на човека в интерес на съществуващата социална система (това е общоприето определение). Доколкото имперската социална система установява служенето на абстракции като норма на живот, а собственото удоволствие на индивида като фактор - пречещ на това служене. Съответно, удоволствието - това е грях, а доброволния отказ от удоволствие (саможертвата) - добродетел. За разлика от правото (което също е особен способ за нормативно регулиране), морала няма ограничение за вмешателство в частния живот на индивида. Просто казано, правото може да застигне човека в кошарата, но и в кревата. Морала, претендирайки за АБСОЛЮТНОСТ на своите норми (това също е общоприето определение) може да пропълзи и в кревата, и в мислите , и в душата. За това изглежда и е измислен.
   
   
    15. Още един фокус: смърт вместо любов
   
    както се е изразил Станислав Лем "... ако теолозите на власта с религиозна забрана биха могли да ликвидират оргазма - те непременно биха го направили."(С.Лем. Еротика и секс е фантастике и футурологии).
    Морално-етичната забрана на различните прояви на еротика се е запазила и до сега даже в цивилизовани страни. Запазила се е като забелязваме, въпреки ограничаването на правата на църквата и декларацията за правото на свободна съвест. Издателя на "...нещо еротично(б.п.)..." Л. Флинт недоумява: "защо да показваме война е прилично, а любов - не?". С.Лем констатира: "Видимо, за общественото съзнание описването на убийства не изглежда толкова безнравствено, колкото описването на съвкупление: така се разпореждат моралните кодекси, според които се възпитаваме от хилядолетия."(С.Лем Еротика и секс в фантастике и футурологии).
    Разбира се. Всички имперски социални институти (на първо място - религия, идеология, морал) се ръководят изхождайки от простото правило: Войната - това е живота на империята (доколкото тя позволява да се изисква от човека "максимално" служене). Любовта - обратно, тя е гибел за империята (доколкото инициира проява на "максимална" индивидуалност на човека). Смисъла на последното ще поясним после. Историята, както вече казахме, има навика "изкуствено да изключва" определени събития. Училищната история се занимава с тази екстремална форма.
    "В училищните курсове сведенията за древни култури от малоазиатския и средиземноморския район, към които влиза и нашата собствена, са най-смачкани и непонятни в тази си част, където различието на тези култури от нашата произтича от специфична еротична аксиология, греховна от гледна точка на христианството". (С.Лем Еротика и секс в фантастике и футурологии).
    Такова "смачкване и непонятност" има ясна и постоянна социална цел, разкрита изхождайки от основния постулат на ретрониката: "ако историците упорито не забелязват очевидно събитие от миналото, значи разкриването на това събитие ще предизвика сериозни последствия в настоящето". Тук последствията се определят от особеностите на човешкото възприятие.
    С възприемането на красотата на човешкото тяло започва въобще възприемането на красотата. С нормалнот5о сексуално влечение започва въобще възприятието на любовта. С възприемането на любовта и красотата започва въобще възприемането на чудесното. С възприемането на чудесното започва всяко истинско изкуство. А с всяко истинско изкуство започва истинската свобода на всяко разумно същество и човека - в частност. За това, че истинското изкуство - това е в крайна сметка създаване на НОВ свят, в който ПО ОПРЕДЕЛЕНИЕ няма чужда принуда в каквато и да е форма.
    Там, където започва истинската свобода - свършва империята, доколкото любящата империя - това всичко на всичко е митологизирана традиция на не-свободата. Уточняваме: ФАЛШИВА традиция.
    Там свършва и СМЪРТА , която принадлежи към митологичните феномени на СТАРИЯ свят, а не на тези НОВИ светове, които човек нито създава сам, нито намира в неограничено количество (което от философска гледна точка е почти същото).
    Това не е уговорка: смърта (в нейния съвременен културологичен смисъл) - е също такъв имперски мит, както и греха. Смърта е НЕОБХОДИМА на всяка имперска идеология, за да представи всякакви индивидуални цели, като безсмислени поради крайно ограниченото време на живот на човека, като биологичен организъм. Съответно, СЛУЖЕНЕТО се представя като единствено смислената форма на човешка дейност - със всички произтичащи от това последствия.
    При това няма никакви обективни потвърждения на това, че за човешката личноствсичко, освен резултатите от нейната обществена дейност, свършват със смърта (както твърди комунистическата митология). Няма също никакви обективни потвърждения на това, че след смърта човешката личност във вид на някаква душа се подлага на наказания или поощрения за пожизнената си дейност (Ада и Рая според христианската или ислямската митология).
    Забелязваме, че тези, на пръв поглед диаметрално противополжни възгледи относно смърта се схождат в главното: смърта прекратява всяка смислена човешка дейност (дали има "душа" или не, попада ли тя в Рая, или в Ада, или никъде, но във всеки случай индивидуалната история на човека с това завършва).И в единия, и в другия случай ние имаме концепцията за биологичната смърт, като край на някакво "окончателно разплащане" между мислещия индивид и Вселената. При липса на НИТО ЕДНО потвърждение (пряко, коствено, научно, емоционално - всякакво) за правдоподобност на тази концепция.
    От друга страна, има маса признаци на това, че нещата стоят по тъкмо обратния начин. Условно тези признаци може да се разделят на четери групи:
    1) Частни случаи. Многочислени свидетелства на отъждествяване на живи хора с личностите на тези или онези починали. При това се възпроизвеждат не само навиците на "личноста -предшественик", но също така привързаноста и спомени от частен характер. В редица култури (будизъм, бон и др.) такива ситуации се считат за напълно нормални.
    2) Обобщени наблюдения. "Обща черта на така наречените преживявания на границата на смърта - това усещане на прехода от страха, свързан с опасна за живота криза, към състоянието на покой, движение към светлината и усещането, че ти се радват. Хора, преживели такива състояния, като правило говорят за това, че в тях е натъпила преоценка на ценностите, че са престанали да се тревожат за житейски дреболии и да се плашат от смърта".(М.Томпсън, Философия религии)
    3) Психотехнически системи. Съществува цял набор от методи, позволяващ на индивида да действа отделно от своето биологично тяло, спомняйки си "предишни животи", посещение на "други светове" и др. Без да обсъждаме субективноста на такива методи, само ще кажем, че в някои култури (например, свързани с шаманизъм) те се използват за постигане на напълно практически цели, при което често се ползват успешно.
    4) Научни построения. В теорията на системите човешката личност се представя като структура от данни, която не е твърдо свързана с биологичното тяло. Възможноста за пренасяне на подобна структура, без загуба на съществени свойства, върху друг носител е нещо което се разбира от самосебеси. "Представете си една подобна система, толкова съвършено отразяваща неговите [на конкретния човек] знания и умения, че колегите и познатите без затруднение да нея особеностите на неговия ум ... По такъв начин системата ще олицетворява безсмъртиети на този човек" (D. Michie, R. Jonston. Creative computer). Тези думи са написани в1984 г. и за две десетилетия не са оспорени от никой.
    ВНИМАНИЕ! Подобни указания, разбира се, не бива да се разглеждат като строги доказателства (в научния смисъл на този термин), но те са повече от достатъчно за изказването на напълно правдоподобна хипотеза (пак в научен смисъл). Хипотези за природата на човека, са формирани много отдавна и много наивно, но заслужаващи поне това, да бъдат представени в изходен вид:
   
    "Надарен с качества, извършител на работата и творец на последствията, той жъне плодовете на своя труд; той владее живота и пътешества в съответствие със собствените си деяния; в него има идея и его, и той познава качествата на интелекта и качествата на Я. По-тънка от стотна част от дебелината на косъма, душата на живото същество е способна на безкрайност. Той не е мъж и не е женаи не е безполов, а се присъединява към всяко тяло, което приема за свое собствено." (Шветшаватра Упанишада, V.7-10).
   
    Ако ще говоримза мирозрение, то на мен като че ли ми е по-симпатично това, в съответствие с което на човек е свойствено във всеки свят да бъде свободен търсач и източник на чудесното - любов, красота и радост. Заради това си струва, навярно, да пресечеш океани на малки платноходки и да откриваш нови земи. Ако в този и други светове не би имало чудесно - на кого са нужни те? И ако ще е така, на кого би му било интересно да ги създава?
    Ето ние пак се върнахме на културата тетис. Следва ли да разбираме това като претенция на "Кодекса Тетис" за роля в самото това "единствено - истинско учение", което човечеството е загубило в незапомнени времена и толкова време безуспешно е търсило? Не, разбира се. То, разбира се не е единственото - истинско (вселената е прекалено голяма за една единствена истина). И то, собствено, не е учение. "Рибата търси къде е по-дълбоко, а човек - къде е по добре, и не е нужно да учиш хората на това."(Дао Де Цзин, стих 36). Това е просто ЕСТЕСТВЕН и ДОСТОЕН за разумно същество възглед за себе си и на обкръжаващото. Ни повече ... но не и по-малко.
   
   
    16. Измъкване на хипопотама от блатото
   
    "Религиите на всичко учат, но за нищо не отговарят. Да отговарят предстои на редовите вярващи, които се осланят на тези религии ... трите най-представителни религии, религии на откровението, противопоставящи на себе си всички други религии, се опират на човека, който е замислил да извърши човешко жертвоприношение, замислил детеубийство. Още повече, всички тези религии признават този замисъл за не-престъпление, а за образец за подражание. Защо? Защото Авраам е изпълнил заповедта на Всевишния бе да се замисли, не разсъждавайки! И иудеите, и христианите, и мюсулманите почитат именно такъв неразсъждаващ, покорен покорен на Бога Авраам. Не ме приемай въобще, - ще каже всяка от тези три религии - но приемеш ли ме, служи ми покорно, както служеше Авраам. Иначе ти просто разрушаваш целия смисъл."(А.Брац Там и всегда)
   
    Ето, отделните петна вече са изтрити (изчистени). Тези, за които има значение, могат да проверят изложените горе факти - ако искат всички, ако искат изборно - и да си съставят собствено мнение. Тези, за които това няма значение, по-скоро не са прочели до тук. За какво им е? Поклонниците на имперски култове могат да продължават да живеят със своите смешно претенции за съпричастност към "абсолютното" понятие за добро и зло. Те могат да продължават да носят символи, откраднати от предшествениците им там, където тези символи действително са означавали нещо чудесно, човешко и непреходно. Техните духовни пастири с нечисти ръце могат да продължават да се радват на предприемчивоста на "отците основатели" с нечисти ръце - доколкото безначалното, безименното и вечното, от което са произлезли всички светове, всички същности и всички предмети, в отличие от побеснелите имперски богове, не се занимава с дребни крадци, мошеници и извратени. Историците могат да продължават трудолюбиво да мацат петна върху хрониките - такава им е работата и на тях за това им плащат.
    С това можехме и да свършим, ако не беше едно обстоятелство. Историята - това не е математика. Тя се случва не с абстрактни функции, а с живи хора и с нас - в частност. И ние волю-неволю трябва с това да направим нещо.
    Това е нашия свят, зашото ние сега в него живеем, а със света, в който обшоприетата основа на всяка дейност е БЕЗМОЗЪЧНОТО СЛУЖЕНЕ, нищо добро в обозримо бъдеще няма да се случи.
    Давайте да се огледаме наоколо. Дори хора, заети с крайно прагматични форми на дейност - бизнес - и те служат. Издигайки се, те превръщат в своя собственост огромни количества обекти, от които никога и при никакви условия няма да могат да се възползват за това, за да станат поне малко по-щастливи. Цялото натрупано от тях материално богатство - то е същото виртуално нещо, като ниво от някаква компютърна игричка. занимавайки се с това, те жертват здравето си, почивката си, щастието на близките си и собствения си вътрешен свят. Хората, занимаващи се с политика изглеждат съвършено по същия начин - бавно, от ден на ден, жертвайки своя живот, те натрупват власт, с помощта на която никога и при никакви обстоятелства няма да могат да се сдобият дори с капчица щастие.
    А какво става с обикновените "средностатистически" хора? Те също служат - наложения им рекламно дебилен стандарт на потребление и престиж, евтиния естетически образ и съвършено безсмисления модел на успех, конструиран от професионални ПиАр-мейкъри. За това, за да реализират това служене, те работят - т.е. служат на някакви корпорации, толкова абстрактни, колкото и имперските богове (просто едното е юридическа абстракция, а другото - митологична). Така минава живота. Така се формира вътрешния им свят, а по реда на приемственоста - и вътрешния свят на техните деца. Безсмислено обременяване с чужди цели, стандарти и оценки, и вече не остава място за свои желания, мисли и радости, за своя любов и своя мечта.
    Мефистофел при Гьоте пеел, че хората служат на златния телец и загиват заради метал. Той е бил просто неистов оптимист. Не, все още не е зле. Хората служат за НИЩО и загиват за НИЩО, получавайки за това, както не е трудно да се досетим - НИЩО.
    Служенето е подобно на наркотик - то също така разрушава личноста и човек също така привиква към него до състояние на почти физическа зависимост. Понякога, впрочем, той лесно се "отказва" от този наркотик, но само заради това, за да се прехвърли на друг наркотик - по-силен. Понякога това е действително наркотик (в медицинския смисъл на тази дума). Понякога - на друго, алтернативно, но още по-гнусно служене. Разпространена форма на такова "форсирано" служене са така наречените "тоталитарни секти". Основния начин за въвличане в сектата носи името "бомбардировка с любов". Съвършено непознат човек ви кани на някакво сборище, където почти без всякакво встъпление му казват БОГ ТЕ ОБИЧА (възможни са варианти, но смисъла е такъв). На това иснование него (въвличания) безумно го обичат всички присъстващи.
    Всеки, който има макар и минимум собствен здрав разум, сблъсквайки се с подобно поведение на хората, които го виждат за пръв път, би разсъждавал по следния начин: "Доколкото аз се оказах тук случайно, то нека допуснем (в реда на мислен експеримент), че на мое място е някакъв човек, който обективно и еднозначно е изрод над изродите. Той предизвиква отвращението на колеги и случайни минувачи. Не го понася жена му и го ненавиждат децата му. Него, може би, родната му майка с мъка го търпи. Него не го обичат дори домашните животни, включително аквариумните рибки. И тук се изяснява, че има цял самодостатъчен бог, който го обича, него, урода, наистина го обича. Струва ли си да имам работа с бог, който изпитва зловеща любов към изроди (даже ако такъв бог наистина има)? Не е ли по-добре този бог да си събира поклонници без мое участие?" Залагам два долара срещу умрял вмирисан рак, че всеки здравомислещ човек би избрал втората алтернатива, а "тоталитарната секта" би останала както се казва с пръст в устата.
    Вместо това човека често изпада във пълен възторг: "За какво ми говорите? Оказва се че бог ВЕЧЕ ме обича? Аз към това се стремях! Каво мога аз да направя за този чудесен, забележителен бог, който обича мене, гршния и недостойния?"
    Защо на практика такъв на пръв поглед евтин метод върши работа?
    Всичко е много просто. Homo Servus (за разлика от Homo Sapiens) не разполага със собствена воля и здрав разум в общоприетия смисъл. Той - вече е жертва на "служение", предполагащо комплекс за непълноценност и морално уродство пред божието лице (или идеологическия му еталон). За това той леко става жертва на всяко друго "служене", което е конструирано по-крайно, от изходното.
    Разликата между "нормалното" служене на имперската религия (или идеология) и служенето на "тоталитарна секта" е само в това, че първото подкрепя наложената социална конструкция, а второто я порицава. Грубо казано, имперската религия ловува хора имайки законен лиценз за отстрел, а тоталитарната секта - бракониерства. Не е ли все едно за жертвата на смъртоносния изстрел колко законно ловува стрелеца?
    Извода е банален: ако човек не желае да бъде жертва - той не е длъжен да практикува НИКАКВО служение (точно така, както ако човек не желае да стане наркоман, най-добре за него е въобще никога да не опитва никакъв наркотик).
    Наистина, ситуацията със служението е малко по-сложна: средностатистическия човек е въвлечен в ено или друго служене още от детството си (не е важно как - с първото причастие или с приема в комсомола). Първата задача е да се отхвърли този вреден навик. И тогава То, безначалното, безименното и вечното, от което са произлезли всички светове, всички същности и предмети, ще се окаже на ваша страна. Не защото вие му служите (нито То, нито вие имате нужда от каквото и да е служение), а просто за това, че То някак от самосебе си винаги се оказва на страната на това, което по начало е правилно.
    Сега вече е всичко.
   
    Alex Rozoff, 2002